***
Тичай, тичай...
Въртят се шеметно белите камъни под сребърните му лапи. Могъщ е Господаря и много е силата в жилите му — с един скок река ще премине, с два — хълм ще прехвърли, с три — долина ще прекоси. А ред по редом до него е Бялата вълчица — като стрела лека, като бързей пъргава.
„Не щеш ли да спрем, Света майко, да си отдъхнеш?“
„Да... Постой, почакай, либе... Ей там, подир хълма, е Среброполе... Да спрем.“
Мигом спира Господаря и се възправя, отмята плаща си и ръка й подава. Премята се презглава вълчицата и кога поема ръката му, е вече жена. Гледа я той, не за първица я вижда такава, а все не може да й се нагледа. Не ще се нарадват очите му на чудната й хубост — така сияйна, месечината да засенчи. Бяло като сняг е лицето й, кръшна като планински ручей е снагата й, обвита в тънка сребриста риза. Трепкат раменете й като бели гълъбици, а устните й червени и лъскави като росен трендафил. Зорницата и Вечерницата под клепките й надничат, буйните й бели коси се спускат несплетени и я повиват чак до петите.
Бавно поемват през хълма двамата, уловени за ръце...
А тътне и гърми Среброполе. Надлъж и нашир, докъдето поглед стига, кипи битка. Снажни момци сребърни мечове размахват, снажни моми сребърни копия хвърлят, звънтят страшно сребърните им ризници. По гиздавите чела на момците, помежду облите гърди на момите — ситна-дребна звезда гори.
От единия край към другия се носи сребърна колесница, от дванайсет сури коня теглена. В колесницата — сам Князът седи. Кога наляво лице обръща, светло струи лявото му око, а над дясната му буза пада сянка. Кога надясно поглежда, блесва дясното му око, а лявата му страна тъне в мъгла. Погледне ли напреде си, да пришпори конете, меко сияе прекрасният му лик, а кога сведе глава и склопи очи скръбно, мрак покрива Среброполе.
Спира чинно Господаря и оттдалеко поклон трижди сторва на Княза.
„Кой си, човече? — пита Князът. — И накъде си тръгнал, та пътя ми да пресичаш?“
„Човек бях някога — отвръща смирено Господаря, — но после орисан от тебе и тебе предан оттогаз и навеки, пресветли Княже. Оброк ми е сторен. Та затуй се връщам по пътя, що извървях някога, и затуй твоя път пресветъл пресичам. Закрила търси от мене народът ми. Надежда от мене чака.“
Замисля се дълбоко Князът и два бели бисера от очи си проронва:
„Хубаво. И аз нещо ще ти заръчам. Когато стигнеш на земята човешка, върви между людете и питай ги: що искат и за кое мечтаят. Тежко ми е. И трудно, признавам. Открай време на Среброполе моите звездочели воини битка водят и кърви леят в тяхна служба. За мечтите людски и за човешките им надежди с чистия си живот плащат. А колкото повече жертви давам, толкова повече людете искат. Какво — не знам. Защо — не знам. Питай ги!“
„Повелята ти ще помня, пресветли Княже“ — зарича се Господаря и ръка клетвено на гърди си полага, а тежка мъка го дави. Мигар може пресветлият и пречист Княз да проумее алчност човешка?...
***
— Колко много падащи звезди! — казвам, неочаквано и за себе си, не помня откога не съм се заплесвала по природни зрелища.
— Метеоритен дъжд. Зачестяват напоследък — свива рамене Анелия.
Спрели сме край мотела само за да си купим сандвичи. Ще пътуваме и по тъмно, до сутринта трябва да сме подминали Банско. Утре вечер е първата нощ на пълнолунието. А катеренето към капището никак няма да е лесно. Да не говорим, че никой от нас не си спомня точно пътеките. Ако още ги има...
Машината на Анета е стара, полувоенен модел от началото на трийсетте, с ръчно управление, тясна и здраво бронирана. Прозорчетата й са малки и кръгли като амбразурки. Долавям, че и двете с Анелия гледаме към стоящата до осветения вход на бара отсреща Анета — с изпънат гръб, леко разкрачена, с ръце на хълбоците.
— Знаеш ли — започва невинно Анелия, — че няма нищо по-страшно от недобит вълк?
Въпреки включения климатик, става ми душно.
— Когато ми я донесоха — гласът й е все така нежен и грижовен, — ако не беше една от нас, щях без колебание да я оставя да пукне. Беше купчина месо.
— Ти си отличен хирург, Нели, щом си я спасила...
— Даа! — засмива се чуруликащо тя, сякаш се радва на комплимента. — Права си, Бенджи, сторих го за себе си, за да докажа колко съм наистина добра! Иначе не си струваше, тя е вече инвалид. Сега и пръста си не бих мръднала за нея... Казвам ти го като лекар, мила — тя е бита карта. Не може да има своя дузина. Никакво чудо не може да задържи в утробата й нито дете, нито куче...