Удрям с юмрук по бутона за отваряне и изскачам навън. Вдигам камерата нагоре към небето, без въобще да я включа.
— Няма ли ги момчетата? — пита през спуснатия прозорец Анелия. Другите три машини бяха поизостанали.
Хвърлям поглед назад. Тъкмо сме навлезли в планината по пътя покрай Чепинската река. Коритото й е покрито с фина черна пепел. Същата, каквато разнасят ветрищата по полетата на Тракия. От юг и запад ни обграждат голи черни върхове. Като малка така си представях извънземни пейзажи.
Анета се връща с равномерна, отсечена крачка и набутва в ръцете ни по нещо топло, завито в омазнена салфетка. Ароматът на истинско месо ме удря право в гръбнака, дотолкова съм свикнала вече с проклетите протеинови таблетки. Анелия поема своя пакет с майчинска усмивка. Прилошава ми леко.
Навеждам се към амбразурката на шофьора:
— Извинявай, Ани, ще възразиш ли да се повозя малко и с другите? Към някои имам чисто професионален интерес...
— Разбрано, мъжки — кимва тя и докосва с два пръста челото си вместо поздрав, без да ме погледне. — До утре.
На мътните светлинки на датчиците, така наведена, забелязвам по шията и брадичката й грапави белези от множество шевове. Вероятно раните в гърлото са обезобразили гласа й. Тя усеща погледа ми и най-после се извръща към мен. В очите й отново припламва онази зловеща искрица.
— Лек път, до утре, Ани — казвам бързо и се дръпвам от бойната й машина.
Заставам на пътя и вдигам палец към следващата — огромната луксозна лимузина на Александър. Купето й е изцяло от някакъв лъскав материал, прозрачен само в едната посока. Спира меко, точно до мен. Зад пулта за управление е лично собственикът, Асен е на седалката вдясно от него. На шестте места отзад са се разположили петима, някои са доста едрички, но като за мен е достатъчно широко. Потъвам в меката тапицерия на едно от креслата, с гръб към посоката на движение.
— Усмивка, братлета! — нареждам и включвам камерата.
Тримата срещу мен се прегръщат през раменете и се ухилват кретенски. Докато ги държа на мушката на обектива, отбелязвам любопитни неща. Под пуловера си Антон носи защитна жилетка, а двата патлака на хълбоците не се и опитва да прикрие. Дясната ръка на Андрей е облечена в метална боксова ръкавица с остри шипчета върху кокалчетата — веднага разпознавам среброто и съм сигурна, че не я носи за украшение. Едното бедро на Атанас е пристегнато с ластичен ремък. Залагам камерата си, че на ремъка се крепи оръжие.
Завъртам обектива надясно — в уютния полумрак блесват две зловещо многозъби усмивки. На ушите на Ангел висят мънички обици. Сребърни, разбира се, вероятно изпитва постоянна болка. Съвсем различно украшение носи Апостол — върху бялата му пелерина сияе накит, по-голям от длан, окачен на масивна сребърна верига: причудлива стилизация на кръст или меч, без значение, долната му част е опасно заострена... С кого се каните да воювате, мили братчета?
— То не се знае — отсича остро Антон, разбирам, че неволно съм задала въпроса гласно.
— Ти си по инфото, Бенджи — надвесва се над мен Атанас. — Какво знаеш за другите дузини?
— Нищо — признавам си. — Не знам дали въобще има други. А и не ми е трябвало да знам.
— Аз проверих — казва Антон. — Майка е нямала сестри, останалите единайсет от майкината Дузина са мъжкари. За нейната майка обаче не знам нищо.
— Ти не мислиш ли вече за чифтосване, Бенджи? — пита Андрей и по свенливата му усмивка отгатвам, че се кани да ми предложи услугите си.
— То, ако е въпрос, и в нашето стадо си имаме мърша. Закакво да се притесняваме от другите глутници? — продължава Антон и поглежда враждебно назад.
Точно зад нас се носят плавно на въздушните си възглавници две малки елегантни машини. Едната е свръхлекият едноместен бегач на Аспарух Бесния. Другата е истинско произведение на изкуството от метал и стъкло, при това достатъчно мощна, за да се състезава с бегача. Откъде наркоман и пройдоха като Аврам има кредит за такова бижу?
Двете почти едновременно дават сигнал за изпреварване и веднага след това усещам рязко ускорение на нашата машина.
— Не ставай глупав, пусни ги! — извиква Асен, лицето му се изопва от напрежение.
— Не се страхувай, пилоте, няма да литнем — сопва се Александър и задава на автокомпютъра максимална скорост.
Разгъвам на коленете си изстиващия пакет. Голямо парче изпържено месо между натъркани с миризливи подправки листа от зеле. Неясно защо стомахът ми се свива.