„Ще бъде“ — врича се Господаря, сетне прекрачва могъщата бяла шия и хубавицата взема в скута си.
Надига се плавно орелът, а вихрушка оставя подире си. Над мъглите се вие и облаците с гласа си разтърсва:
„Девет бели овни да избереш и девет ялови биволици. На високо да се качиш, овци и биволи да заколиш. С кожите им трапеза да наредиш, месото им на ситно да кълцаш. Да се изправиш после и да викнеш, колкото ти глас държи: Идвайте, орли бели, соколи сиви, пилета шарени! Дар ви дарявам, пир ви гощавам — от Властелина ви!...
Пък стой и чакай, побратиме, девет бели дни и девет черни нощи. Стой и гледай — ще дойде ли някой на господарска гощавка? Или са пусти вече гнездата орлови? Или са глухи вече скалите и небесата — неми?
Ако дойдат, ризата си съблечи и нека всякое пиле на тръгване в нея клюна си кървав изтрие. Кога се върнеш, речи ми: Безчет са, побратиме, чедата ти под небето човешко...
Ако ли никой не дойде, ризата бяла ми донеси, да зная — няма вече небе волно, ни чисти простори, мъртво и душно е над земята човешка...“
***
Отново и отново превъртам кадрите, заснети в моргата, за да определя какво е било за Анета толкова ясно. Малкият екран на камерата не позволява достатъчно едър план, но всъщност не ми е и нужен. Виждам добре лицето на майка и изражението на покой. Вероятно това. Няма и сянка на напрежение, нито следа от болка, никакви признаци на агония. Пълно несъответствие с грозно накълцаното й тяло. Или пък раните. Раните по ръцете и гърдите й са в безупречно права линия. Наистина не е възможно някой сам да се нарани така прецизно, така уверено, с такава хирургична ловкост...
Минава пладне, по моя сметка не сме изминали и половината път, но отново сме спрели. Александър пак държи усмирителна реч, този път на Аврам и Атанас. Плещи за ред и хармония и за това как трябва да си помагаме, за да ги постигнем. Заедно. Май е на косъм да ги прикани да гласуват по съвест.
Може би близостта на капището е причината за това сковаващо напрежение, избухнало на няколко пъти в разпри. Заяждане и спорове за дреболии, откровена междуособна неприязън, борба за надмощие — мила семейна картинка. Още щом излязохме от онова ресторантче в подножието, половината от нас се заеха да отделят един от друг Аспарух и Антон. Аспарух заяви, че помни пътя добре — пуснахме го начело на колоната. Антон задържахме в края.
Първата сериозна свада обаче не беше между тях. Неясно защо Апостол бе решил да привлече Аврам в религиозната си ложа. Не стана ясно и кое в проповедта бе накарало Аврам да кипне. Но аз успях да заснема добре кръвта, нахлула в очите на Аврам, докато сключваше пръсти около гърлото на проповедника, и спокойствието, с което Апостол насочи острия връх на амулета си към гърдите на нападателя.
Следващата кавга бе още по-непредвидима, защото изтървалият нервите си беше Анелия. Маската й на нежна загриженост се беше стопила за миг, тя се разфуча срещу Асен, закрещя му, нарече го изрод и инвалид, психо, заяви му, че за такъв като него няма място сред живите. Асен стоеше кротък и ням срещу гнева й, а моята камера запечата безумния й поглед и пяната по устата й.
За двайсет години местността е станала само малко по-гола и по-сива. На кафяво-черната растителност й липсва достатъчно жизненост, за да се множи в толкова бедна и суха почва. Отсрещният връх, на север, е малко по-зелен и по-обрасъл, знаех, че от него извира рекичка и че под източния му склон има доста прилично езеро. За миг съжалих, че не съм взела тоника, който ми предлагаха сутринта — предвид дълбоката прах, застлала всичко под краката ми, едва ли тук ще намерим вода.
Александър снове важно напред-назад в колоната, за да дебне за искрите на следващия скандал. Аспарух крачи начело и се преструва, че не ни забелязва. Анета час по час се губи на някъде, после се връща пак. При една от прибежките й край мен подхвърля през зъби:
— Има и други, мъжки. Минали са оттук. Снощи или тази сутрин.
— Много ли са? — питам, затаявайки дъх от такава новина.
— Поне две дузини.
Забелязвам, че не казва нищо на другите, и мислено й благодаря...
Катерим се от изток. Слънцето скоро се скрива зад върха. Очакваме настъпването на вечерта и изгрева на пълната луна с позабравен трепет. Помага ни донякъде да се борим с напрежението, а и приближаването към капището влива в кръвта ни бодрост. Притеглянето е по-силно от всякога, но е загубило част от остротата си — сега е плавно и могъщо като приливна вълна.
Избухва още една дребна разпра, този път главно действащо лице е самият Александър. Емват го неколцина наведнъж — лазел им по нервите с това обикаляне и душене, сякаш им е надзирател. Изразът му на нетърпима досада се сменя бързо от свирепа ярост, бузите му пламват. Успява за няколко секунди да изстреля обиди към всички, жалко, че с включването на камерата бях забравила опцията за запис на звук, коригирам се незабавно. Андрей замахва към почервенялото му лице със сребърната си боксова ръкавица.