— Не снимай тия простаци, Бенджи! — извиква ми Ангел. — По-добре снимай мен, красиво е така.
Наистина е красиво. Застанал е на върха на една скала в маниерната поза на фотомодел. Зад плещите му плуват розовеещи облачета, а скалите блестят в позлатата на залязващото слънце. Усмихва се широко, радостно, съблазнително. Вдигам камерата точно срещу усмивката. Само секунда по-късно цъфтящото му лице започва да увяхва, изкривява се и изписва гримаса, а той полита напред. На гърдите му зейва черна яма. Осъзнавам, че съм чула изстрел.
Смешно е, че реакциите на всички останали са по-бързи от моите — камерата ми успява да улови как се пръскат като взривена буца пръст и залягат около редките камъни. Стърча нелепо, докато върху мен се стоварва дребното и неочаквано тежко тяло на Анета, поваля ме и заорава носа ми в прахта:
— Тук не бива да стоиш така, мъжки. Стрелят със сребро.
Да. При това точно и с голям калибър, предвид широката като юмрук рана в тялото на Ангел. Виждам го да лежи на не повече от десетина крачки. Не помръдва, а земята около него почернява и подгизва зловещо бързо.
Чувам до мен неколкократно леко щракване. Не е нужно да поглеждам какво сглобява Анета с чарковете, които вади от широките джобове на гащеризона и якето си — след толкова години, прекарани по фронтовете, разпознавам оръжията само по звука на съединяващите се части. В случая автоматичен „Лам-40“ с два пълнителя...
В скалата, на която беше застанал Ангел, се сплескват и рикошират още два куршума — тупват тежко като едри сребърни монети. След дълго и мъчително напрягане на сетивата си успявам да доловя чуждото присъствие. Двама са. Единият се спуска по склона от другата страна на скалите. Не прави никакъв опит да се прикрие — съзнанието му е спокойно и отворено. Изчистено от всякаква мисъл. Празно... Другият е малко по-нагоре. Неподвижен. Прави канско усилие да затвори съзнанието си за достъп. Безуспешно — цялото му същество излъчва болка...
Първият стъпва леко и сигурно, толкова леко, че едва го чувам, макар в нереалната тишина наоколо дори равномерното дишане на Анета ми се струва шумно. Стъпките приближават и забавят, докато се катери по скалите — пъргаво и ловко — дори не срутва камъчета. Иззад скалата се подава най-напред главата в защитен шлем, после — дебело бронирани — раменете и гърдите, ръцете с големокалибреното оръжие. Стига до трупа на Ангел, подритва го и го преобръща, сетне рязко завърта лицето си и дулото на оръжието към мен.
Идиотският навик да съм неуязвима ме е накарал да се изправя, за да снимам по-добре. Врагът обаче сваля оръжието, а вместо това съзнанието му изстрелва удивена и едва ли не радостна мисъл: „О, още една женска!“. Част от секундата по-късно Анета се изправя светкавично и стреля три пъти под брадичката му. Безукорно точно. Неволно пускам камерата от учудване, сякаш на очите си ще повярвам повече — защото бликналата от гърлото му кръв е рядка и ярко червена. Човешка!
Цялата глутница се втурва към поваления враг в мига, в който той рухва. Бившата командоска, разбира се, е най-бърза, стига първа до него и дръпва силно защитния шлем. После надава вик и отстъпва назад с разширени очи. Проправям си път към тялото и също едва сдържам вика си. В чудовищното бойно облекло е опаковано дете. Девойче на видима възраст шестнайсет-седемнайсет години. Овално лице с нежна розово-бяла кожа, чип нос и тънки устни — познавам тези черти като собствените си. Оцъклените очи са с рядко срещани по цвят ириси — жълто-зелени...
— Клонинг — изрича единственото разумно обяснение на кошмарния факт Анета. — Това е просто мой клонинг.
— Не ставай глупава! — съска Анелия. — Тя очевидно е човек.
— Биваше си я — отбелязва Антон и повдига леко главата на момичето. — Поразителна прилика...
Усещам, че всички разсъждаваме трескаво, но първа успявам да изразя гласно логиката на събитието:
— В това няма нищо странно. Ти беше герой на героите, Ани, истинско военно чудо. Вероятно бившите ти командири биха дали мило и драго за една рота войници като тебе.
— Кой идиот, пък бил и военен, ще поиска да клонира точно нея? А и клонирането е незаконно — сопва ми се доктор Нели.
— Евтаназията също — отвръщам.
Предугаждайки навярно шумна женска свада, Александър вдига ръце помирително: