Ксинтия се настани между двамата, забивайки нокти в блокчетата на свода и нежно, както едно време, прозвънтя гласът й:
— Като че ли хващам последната минута преди заминаването, скъпи Арон и… Дионисий.
И двамата потръпнаха.
— Свърших си работата. Погребах го и душа та му е тук, любими… — приятен гърлен звук се отдели от люспестата, змийска шия на красивото същество, но не се знаеше към кого от двамата бе отправен.
Стадото се успокои едва тогава, когато слънцето излезе от своето ложе и започна пътя си към залеза. Настъпваше ден в древна Недерландия.
Всички „летящи прилепи“ имаха необикновеното свойство да се задържат със здравите си нокти за свода на църквата и да висят с главата надолу. Гледката бе необикновена. Стотиците получовеци-полумумии, с прилепови крила и змийски тела, поклащаха елипсовидните си глави. Всеки един от тях, я мъж, я жена имаше в запас поне една човешка душа. Йерархично се подреждаха нагоре извършителите на повече убийства, а някои имаха и над десет. Разбира се, Арон и Дионисий водеха челото с повече от сто такива в запас и заслужено се наричаха водачи на стадото.
Какво трябваше да се случи в следващите часове, Ксинтия не знаеше. Тя се захвана още по-здраво за свода, прилепнала плътно до двамата големи в стадото и зачака.
Отначало очите й така се затвориха, че мракът който я обхвана, не позволи да види неимоверно ярката, виолетова светлина, която озари цялата църква. Мълнии свързваха същество със същество. Като паяжина на гигантски паяк се понесоха тънки, люспести израстъци от всяко едно прилепообразно и се сляха в една обща мрежа, в едно огромно създание, с неопределени все още форми.
Ксинтия по-скоро почувства, че се разпада, че се разгражда, че олеква и тогава чак чу отново собствената си душа да шепти. „Не се страхувай, скъпа, сега започва най-величественият момент. Ти преставаш да съществуваш за кратко време, но аз ще бъда ти и ти ще изживееш всичко. Приготви се!“
Новообразувалото се огромно същество започна да добива очертания на „летящ прилеп“.
Последното, което бе чул и запомнил, бе така необикновено за граф де Мол, че за сетен път помисли че е полудял. В главата му се мотаеха думите. „Петер, вече сме тук в 1997 година. Освободи напрежението от преживяното и си спомни за прелестната Александра. Тя те чака с нетърпение.“
Той не познаваше, нито пък някога бе чул имена като Петер, Александра или Йоманда. Тези изплували изречения в главата на графа го накараха да мисли, че сънува или някой зъл дух си играе с него. Постепенно той отвори с мъка натежалите като железни доспехи очи. В полезрението му се ширеха локви с кръв. Дървената маса бе залята от разтопилия се восък, който използваха за свещ, а встрани имаше ръкопис и един мехур пълен с червеникава течност. Това го обърка съвсем и той трескаво започна да мисли какво се бе случило с него.
Преди два дни графът трябваше да стигне до Лейдън по нареждане на краля. Някакво нашествие на мумиеподобни, крилати изчадия, които само нощем било възможно да се видят, а през деня се криели под обикновения лик на нормален човек. Викали им „летящите прилепи“. За тях се говореха какви ли не страхотии. Много хора изчезвали безследно, някои пък ги намирали така дълбоко заровени в земята, че дори не би могло да се предположи, че това е по силите на обикновен престъпник или манияк.
Тази задача бе поставена лично от краля. Доверявайки се силно на храбрия и умен граф, той го бе изпратил незабавно в свърталището на „летящите прилепи“, стария, недерландски Лейдън.
Графът дори много се зарадва на това поръчение, защото имаше прекрасни спомени от този град. Тук живееше единствената жена, за която би дал дори и живота си. Бе чул също, че тя се бе разхубавила още повече и не случайно се носеха слухове, че много мъже са полудели или загинали по нея. Мълвата за Ксинтия дори му бе приятна, защото предната година той я имаше в леглото си и тя му бе признала, че е влюбена в него. След безумно, едномесечно любене с нея, той трябваше, по заповед на краля, да изпълни специална задача в Шотландия.
Разбира се, кралят бе научил за тази му връзка с нея и с присъщия за него начин да решава нещата в полза на кралството, просто го препрати зад пролива.
На младия граф му бе тежко във високите планини на острова. Мислеше си само за нея, за прекрасната Ксинтия и остана доста приятно изненадан, когато кралският куриер му връчи писмо за незабавно връщане в Недерландия.
Задачата си в Лейдън той мислеше да разре ши доста бързо, но първо искаше да се срещне с нея, с черното лале. А за да не лаят чужди езици, бе дал на довереното си протеже Якоб Камбир писмо, с молба, Ксинтия да дойде в замъка на Борсбом. Те винаги се срещаха там и той искаше да се повторят незабравимите мигове от преди година.