— Хюстън, съдържанието на кислород… критично. Трябва да превключа на автопилот… възможно най-бързо.
— Почакайте, „Лайтнинг“.
Кеслър вече дишаше тежко през устата. Крайниците му започнаха да изтръпват. Знаеше, че след по-малко от минута може да загуби съзнание, ако не докопа онази бутилка кислород.
— „Лайтнинг“, може би нямате достатъчно гориво за спомагателните мотори за автопилота.
Кеслър нямаше избор. Трябваше или да превключи, или да се задуши. Включи на автопилот и пусна щурвала. „Лайтнинг“ запази същия курс.
Тъй като пред очите му притъмняваше все повече всяка секунда, Кеслър се отвърза и тръгна към кърмата. Изведнъж полезрението му се стесни. Беше станал много бързо. Беше по-слаб, отколкото очакваше, свлече се на колене. Тялото му не беше успяло да се пригоди към земното притегляне.
— „Лайтнинг“, тук Хюстън. Как се чувствувате?
Кеслър вече не слушаше. Вдигна глава и видя металната врата на помещението за екипажа. Трябваше да иде там и да вземе малката бутилка с кислород.
Кеслър затътри крака към кърмата. Усещаше тялото си много тежко. Ръцете му трепереха. Обхвана го непреодолимо желание да си почине, но не спря. Не можеше да се предаде след всичко изживяно дотук. Трябва да се бори. Беше командир на кораба. Отговаряше за „Лайтнинг“. Още малко. Така! Влезе, отвори вратата на шкафчето и извади оттам малката бутилка с кислородната маска. Сложи си я и отвъртя вентила на бутилката.
Кеслър пое глътка чист кислород, издиша го и бързо пое още три глътки. Разкашля се и отново задиша дълбоко, преди да стане.
— „Лайтнинг“, тук Хюстън. Обадете се. Обади се, Майкъл. Майкъл?
Кеслър втренчи поглед в празната пилотска седалка и бавно запълзя по ръце и колене към нея, седна и се привърза. Погледна висотомера, който вече падаше под 3.3 км.
— Все още съм тук, шефе.
— Добре дошли у дома, „Лайтнинг“. Виждаме ви на екрана, височина 3000 метра, скорост три-точка-пет Мах. Готови сте за кацане. Тук всички дишаме много по-леко сега.
Кеслър се усмихна. „Лайтнинг“ се носеше сигурно към сухите езерни дъна на военновъздушната база „Едуардс“.
— Хюстън, малко заглъхвате, повторете последните думи.
— Готови за кацане.
— Сега разбрах, Хюстън. Височина 2700 метра, скорост две-точка-девет Мах — говореше високо Кеслър. — Всичко наред на борда.
— Разбрано. Всичко изглежда точно. Ето ви и най-новата метеорологична сводка. Ще минете през много тънък облачен слой на височина 1200 метра. Ветровете горе без промяна, а на земята — две-едно-пет при осемнайсет възела, при пориви до двайсет. Видимост осемдесет километра.
— Май в „Еди“ имат великолепен ден!
— Точно така, „Лайтнинг“.
Докато совалката се спускаше на около километър и нещо от земята, Кеслър видя, че компютрите изключиха спомагателните двигатели. Въздухът беше достатъчно плътен, за да се разчита само на свободното плъзгане.
— Привет, „Лайтнинг“. Добре дошли в Калифорния.
Кеслър погледна вдясно и забеляза първия от самолетите, които щяха да ги придружат до кацането им — един „Т-38 Талън“ на ВВС.
— „Лайтнинг“ направи широк завой за насочване към пистата. Височина шестстотин метра. — Писта 23 в базата „Едуардс“ ги очакваше.
— „Лайтнинг“, тук Хюстън. Превключете елероните на ръчно.
— Разбрано. Елерони на ръчно. Височина 540 метра при скорост четири-осем-нула възела.
— „Лайтнинг“, паднали сте малко ниско. Вдигнете носа с един-два градуса.
— Разбрано.
— Добре, сега задействувайте спирачките.
— Разбрано, Хюстън. — Кеслър включи спирачния механизъм.
— „Лайтнинг“, все още сте малко ниско, но мисля, че е добре. Имате разрешение за кацане на автопилот.
Кеслър превключи на автопилот, автоматична система за насочване при кацане, която щеше да действува до височина 60 метра, после Кеслър поемаше управлението.
— Разбрано, Хюстън. Елерони на авто, всичко на авто, благодаря ви!
— Минута до приземяване, „Лайтнинг“.
— Прието, Хюстън. Всички системи нормални.
Кеслър видя, че придружаващите самолети наближиха. Те щяха да броят по радиото последните няколко метра до приземяването и да потвърдят на Хънтър скоростта на „Лайтнинг“