Изтърпи болката, Кемрън. Изтърпи шибаната болка! — ругаеше се той наум. — Болката не пречи. Болката е нещо добро. Търпи я. Търпи я! Скергън я понесе, ти също можеш да я понесеш!
Съсредоточавайки мислите си върху своя приятел, останал храбро сам в джунглата, Кемрън някак си надмогна болката, вдигна глава и погледна над дънера. Гледката беше ужасяваща.
— Dios mio!25 — възкликна Ортис. — Откъде, по дяволите, се взеха?
— Кажи на хората си… да не… откриват огън… още. Да чакат.
Ортис вдигна дясната си ръка в юмрук.
— Никаква стрелба още. Кажете на всички.
Кемрън присви очи. Зрението му се замъгли. Огледа раната и видя, че кръвта тече по-силно. Сигурно костта е скъсала някоя артерия. Знаеше, че не разполага с много време. Помисли за турникет, но врагът беше твърде близо и нямаше време. Беше нужен всеки човек. Ще им трябва цялата огнева мощ, която имат на разположение, за да задържат напредващата тълпа, докато пристигне хеликоптерът. Вдигна автомата си и опря дулото му на дънера. Вражеските фигури бяха на трийсетина метра от тях. Пръстът му леко галеше спусъка.
— Чакайте… чакайте… — рече Кемрън. — Изберете си… целите.
Двайсет и четири метра. Войниците — повече от четирийсет, доколкото виждаше, — приближаваха бавно. Всички като че ли бяха с автоматични оръжия.
— Още няколко секунди… огън!
Седмината от „Мамбо“ и Кемрън откриха огън наведнъж. Всеки отговаряше за определен участък пред себе си в сектор 30 градуса и имаше грижата за неприятеля в него. Отделните сектори се застъпваха, за да покриват целия периметър пред тях.
Кемрън видя, че още в първите секунди паднаха над петнайсет души. Другите потърсиха прикритие зад близките дървета.
— Не стреляйте! Не стреляйте! — извика Ортис. — Не стреляйте, докато не си изберете цел!
Докато стрелбата затихваше, Кемрън дочу тихото плътно бръмчене на хеликоптера наблизо. Взе радиотелефона.
— „Сталиън-1“… „Сталиън-1“, тук… „Мамбо“, приемам.
— Господи! Какво, за бога, става там долу, „Мамбо“? Чувам стрелбата чак тук горе.
— Загазили сме… яко, „Сталиън-1“. Трябвате ни долу… на сечището до… блатото.
— Разбрах. Там сме след трийсет секунди.
— Разбрано… трийсет секунди.
Той погледна към Ортис.
— Време е да… се измитате… оттук, Тито.
— Добре. Всички да ми хвърлят резервните си пълнители и да се изтеглят. Изтеглете се. Всички! Назад! Назад!
Петима души подадоха пълнителите на Ортис, изпълзяха назад няколко крачки, после изчезнаха бегом.
Зимър отиде при тях.
— Да тръгваме, братко!
— Добре, братле. Помогни ми за него.
Изведнъж стрелбата започна отново. Кемрън погледна назад към гората и видя, че войниците се движат към тях. Тримата изстреляха няколко пълнителя и принудиха врага отново да потърси укритие зад дърветата.
— Хайде. Да вървим!
Кемрън погледна Ортис.
— Момчета, вие… продължавайте. Аз не мога… няма да успея, човече.
— Виж го ти, не можел — озъби се Ортис. — Идваш с нас.
— А кой ще държи… тези копелета под обстрел? Кой? Хайде, вие… двамата оставете ми… оръжията си и се пръждосвайте оттук… преди да ни очистят всички. Тръгвай, Тито. Това е… заповед.
Няколко души приближаваха към тях. Кемрън насочи автомата и стреля. Един падна, другите скочиха отново зад дърветата. Бяха вече на десетина метра и бавно напредваха.
— Какво… чакаш, сержант Ортис? Дадох ти изричната идиотска заповед. Тръгвай и вземи… редник Зимър със себе си. Хайде, по дяволите. ХАЙДЕ!
Ортис беше очевидно слисан, докато двамата със Зимър бавно отстъпиха назад.
За миг Ортис и Кемрън впериха погледи един в друг. В очите на младия латиноамериканец имаше сълзи.
— Бог да те благослови, братко! — Те хукнаха към сечището, което беше почти на шейсет метра от тях.
Кемрън пак беше сам. Ролите изведнъж се бяха променили. Време за разплата, мислеше Кемрън. Провидението най-после го пипна за онова, което беше направил в джунглите на Виетнам. Не беше му писано да живее с Мари. Това беше покаянието му.
Премести поглед към дърветата и изстреля няколко куршума към две приближаващи фигури. Не улучи и стреля отново, пак не улучи. Зрението му бързо гаснеше.