Трийсет минути по-късно Кемрън пристигна в американското посолство. Използва асансьора вместо стълбището, така правеха почти всички в сградата. Изморен беше от безсънието, чувствуваше леко гадене и хич не му се щеше да полага допълнителни усилия, особено след сблъсъка със свадливата сутрешна тълпа в метрото. Натисна бутона и вратите на асансьора се затвориха.
Кемрън за миг затвори очи и се прозя. Умът му автоматично започна да прелиства списъка на възможните обяснения за снощния инцидент, но той се отърси от тези мисли. „Първо почини, после анализирай.“
Вратите се отвориха. Излезе от асансьора, сви вляво и тръгна към стаята си в другия край на тесния коридор. Докато вадеше ключа си, видя залепен на вратата с лейкопласт бял лист, сгънат на две. Бележка от шефа му. За по-късно през деня е уговорена среща в болницата с френската полиция. „Среща? Какво става? Да не би това да са същите ченгета, които не знаеха нищо за стрелбата снощи? Да не би оттогава наистина да са попаднали на нещо полезно?“ Той въздъхна и се примири с факта, че ще трябва да изчака още няколко часа, докато разбере. Отключи вратата.
Стаята му беше сравнително малка, но пък не се налагаше да я дели с друг както в Мексико сити. Кемрън посегна към малката стереоуредба „Сони“ до леглото и настрои радиото на радиостанцията на въоръжените сили, една от малкото в Европа, които предаваха на английски. Почти не чуваше музиката, докато погледът му падна на единствената снимка в стаята, поставена в черна рамка върху стереоуредбата. На нея беше той с трима души от неговия взвод във Виетнам. Трима, които не успяха да се върнат живи. Очите му се насълзиха, когато се спряха на русото мършаво хлапе, прегърнало с една ръка врата на Кемрън. Млад редник на име Джим Скергън, добро момче от стоманолеярните градове на Пенсилвания. Беше прекарал с него само няколко месеца.
Кемрън моментално съжали за обхваналите го мисли. Спомените го заляха пак, както стотици пъти досега. Очите на Скергън молеха Кемрън. „Тръгвай, Кемрън. Ти можеш… да се справиш сам. Аз ще се скрия… и ще чакам… ще те чакам… да се върнеш.“
Кемрън успя да се отърси от тази мисъл и очите му се спряха на военните отличия, също в рамка, до снимката. Неговите лицемерни ленти и медали, както ги наричаше той. Ордени, дадени му, след като беше оставил Скергън да умре в ръцете на свирепите виетконгци. Кемрън не ги заслужаваше, заслужи ги Скергън. Редникът беше онзи, който предложи живота си, за да спаси Кемрън. Той беше онзи, който убеди Кемрън да спасява себе си.
„Военни отличия“. Нищо незначещи парченца тъкан и метал, които напомняха за миналото му, но въпреки това ги беше пазил всичките тези години. Отвращаваха го, но не беше се разделял с тях, за да му напомнят греховете в миналото. За Кемрън те бяха пътека към изкуплението, пътека към спасение чрез самоналожено душевно терзание.
Кемрън пак погледна снимката. Когато се просна на леглото и затвори очи, отново видя лицето на Скергън. „Тръгвай, Кемрън. Ти ще се справиш самичък…“
3.
Ракетен комплекс 39, Площадка А.
Космически център „Кенеди“, Флорида
Високата старша инженерка мина покрай караулката, през която се отиваше към мобилната платформа за изстрелване. Тя показа пропуска си и махна с ръка към пазачите, които се усмихнаха и също й махнаха.
— Добро утро, Вера.
Тя познаваше и двамата. Вера Баумбъргър беше инженер в „Рокетдайн“ още от началото на програмата за космическата совалка през лятото на 1972 година — тогава „Рокуел Интърнешънъл“ спечели договора на стойност 2.6 милиарда долара за проектиране и изпълнение на совалките. Всяка от тях трябваше да лети сто пъти и да извършва по 60 полета годишно. Договорът, припомни си Вера, включваше клауза за интеграция на системите, според която „Рокуел“ трябваше да гарантира, че всички компоненти — включително външният резервоар на „Мартин Мариета“, стартовите ракети с твърдо гориво на „Мортън Тиокол“ и главните двигатели на „Рокетдайн“ — действуват съгласувано.
Тя подхвърляше само по едно „здрасти“, докато вървеше под огромната платформа, разположена върху шест седемметрови подпори на бетонната площадка. Приближи до обслужващата платформа и се закатери по стъпалата. В тази секция на площадката имаше доста хора, и то с основание, реши тя. До изстрелването оставаха по-малко от четирийсет и осем часа и хората щъкаха във всички посоки за последни проверки. Всяка инспекционна група отговаряше за определена секция от совалката. Вера ръководеше групата, отговорна за трите главни двигателя.