Кеслър затвори очи и си представи как в деня на изстрелването закусват с Джоунс с традиционната пържола и яйца в сградата на командно-контролния пункт, преди да чуят сводката за времето. Два часа и трийсет минути преди старта ще дойде време да облекат костюмите, да напуснат сградата на ККП и да тръгнат към стартовата площадка. След като пристигнат в бялата стая в края на ръкава, който води към космическия кораб, персоналът в стаята ще им помогне да влязат в кораба, където ще проверят връзката въздух-земя с Центъра за управление на старта в „Кенеди“ и с Центъра за управление на полета в Хюстън. После ще затворят люка на „Лайтнинг“.
Господи, примоли се той, моля те, помогни ми да не оплескам нещата този път.
Кеслър се обърна и тръгна към квартирата си. Разполагаше с още два часа почивка преди насрочената за по-късно тази сутрин пресконференция.
На километър и половина от него капитан Клейтън „Текс“ Джоунс приближи сградата за монтаж на корабите, търсейки Кеслър. Първоначално построена за сглобяването на ракетата „Сатурн V“ за полет до Луната и наречена сграда за вертикален монтаж, навремето тя беше най-голямата в света. Разположена бе на площ над три хектара с вместимост 43 000 кубически метра. Можеше да устои на ветрове със скорост до 125 възела и предпазваше корабите от темпераментния климат във Флорида.
Гигантските мостови кранове повдигнаха от пода космическия кораб „Атлантис“. Те щяха да поставят 68-тонното му туловище върху 50-метровия ръждясал външен резервоар. Мръсният му грунд контрастираше със свежия бял цвят на стартовите ракети с твърдо гориво и лъскавия космически кораб, но в НАСА бяха решили отдавна — още след втория полет на совалката — да не боядисват резервоарите за еднократна употреба. По този начин спестяваха на данъкоплатците 15 000 долара, а самият резервоар олекваше с около 270 кг.
Цялостното сглобяване на совалката ставаше върху една от подвижните пускови платформи.
Джоунс се загледа в исполинския монтажен цех. Извънредно точните мостови кранове бяха пренесли „Атлантис“ — във вертикално положение — на сантиметри от външния резервоар. Техниците сега работеха усърдно, прикрепвайки кораба.
Херкулесовските усилия при подготовката на совалката за излитане винаги го хипнотизираха. Беше наблюдавал с часове подготовката на „Лайтнинг“. Гореше от нетърпение да се понесе с нея към космоса.
Военновъздушна база „Ендруз“, Мериленд
В малката задна тоалетна на „Боинг 707“ Томас Х. Пруит почувства нова конвулсия и не смогна да се удържи повече. Наведе лице над бидето и повърна. В миналото усещаше гадене само в редките случаи, когато някоя криза го принуждаваше да пътува с изтребител на ВВС до „горещите точки“, но щом проблемите му с храносмилането се влошиха, Пруит разбра, че не може да понася дори полетите с пътнически самолети.
— Да тръгваме, Том. Лимузината чака.
Шефът на отдел „Европа“ Роланд Хигинс задумка припряно по вратата на тоалетната. Хигинс просто гореше от нетърпение да се върне в канцеларията след южноамериканската обиколка, чиято цел беше да се запознае на място с повечето от агентурните станции в Западното полукълбо. След преждевременното пенсиониране на предишния началник на „Западно полукълбо“ Пруит го заместваше и същевременно търсеше титуляр, но след неколкомесечно безуспешно търсене на подходящ човек реши да даде шанс на своя по-млад, амбициозен и много самоуверен шеф на отдел „Европа“ да ръководи и двата отдела.
— Секунда само.
Последната им спирка беше Френска Гвиана. Не много важно място в списъка на Пруит, но Хигинс настоя да посети всички станции. Не че се очакваха кой знае какви изненади — в крайна сметка Пруит винаги поддържаше много тесен контакт с хората си, — но Хигинс твърдеше, че една среща лице в лице е най-добрият начин да имат нормални отношения с отдалечените станции.
Пруит пусна кранчето над малката мивка и наплиска лицето си със студена вода. Пое дълбоко дъх и се загледа в огледалото. Не много приятна гледка, реши той и се намръщи. Кръговете под кръвясалите му очи и разрошената коса не отиваха на човек с неговото положение. Двуседмичното непрекъснато пътуване несъмнено беше изтощило петдесетгодишното му тяло. Вече не съм млад чаровник, помисли си той. Преди десет години щеше вече да бъде в онази лимузина на път за главната квартира на ЦРУ.