Париж, Франция
На Кемрън Стоун му бе необходим един час да извърви отсечката от красиво подредените градини между площад „Конкорд“, срещу американското посолство, до Лувъра. Беше решил да прекара почивния си ден, преоткривайки отново Париж, особено след бъркотията през последните два дни. Докато обедното слънце стопляше въздуха, туристите се събираха при огромните пирамиди от стъкло и стомана на централния площад пред Лувъра. Предизвикалите спор пирамиди бяха построени преди няколко години, за да модернизират достъпа до различните крила на музея.
Кемрън се нареди зад туристите, за да слезе с ескалатора под земята, където бяха приемните и билетните каси — оттам започваха всички обиколки на Лувъра.
Изведнъж почувства някаква ръка на рамото си. Сепна се и се обърна.
— Мари!
Беше облечена небрежно, само обикновени дънки „Ливайс“ и бяла фланелка с дълги ръкави. Дългата й коса беше стегната в конска опашка, а на ушите си имаше златни обици.
— Здравей, Кемрън.
Още веднъж той почувства силно влечение към нея и малко вина поради това.
— Ти… добре ли си? Как е раната на главата?
— Каква рана на главата?
Кемрън се усмихна, но усмивката бързо изчезна.
— Проследи ли ме тук?
— Кемрън, има нещо, което трябва да знаеш. За онзи слух в Атена, за който ти казах онази вечер.
— Остави, знаеш, че не мога да…
— Моля те, изслушай какво казват те. Информацията, с която разполагат, е много тревожна.
— „Те“? Кого имаш предвид?
Мари премести поглед вляво. Кемрън обърна глава и забеляза човека с прошарената брада. Човека от улица „Кюжа“
Той бръкна инстинктивно под палтото си. Мари сложи ръка върху неговата.
— Спокойно. На наша страна е.
Мари махна на мъжа. Той приближи.
— Здравейте, господин Стоун. Казвам се Жан-Франсоа. Бях телохранител на господин Клод Гийю.
Кемрън примига два пъти. Телохранител?
— Това ли правехте там, в хотела? Пазехте Мари?
— Опитвах се, monsieur. Просто се опитвах да изпълня едно от последните желания на господин Гийю. Елате сега, моля.
— Къде? Няма да ходя ни…
— Няма да се бавим — рече Мари. — Ще чуеш сам защо Атена уби съпруга ми.
Кемрън се поколеба. Оперативният работник в него му казваше да се придържа към правилата. Свържи се с Потър и получи разрешение. Но инстинктът му подсказа друго. Мари беше говорила за възможна корупция в редиците на Атена. Ако Атена действително беше унищожила руския космически кораб, тогава за Кемрън беше логично, че проблемът изисква намесата на ЦРУ. Макар че той рядко престъпваше разпоредбите — познаваше мнозина, които ги престъпиха и загинаха, — опитът му каза, че това е изключение. Ако действува по обичайните канали за разрешение, може да продължи дълго. Потър дори може да забрани по-нататъшна намеса. Кемрън реши и последва Мари и Жан-Франсоа до колата, паркирана при западния вход на Лувъра.
Пет минути по-късно с Жан-Франсоа на волана едно износено рено профуча надолу по улица „Риволи“ към площада на Бастилията, където Жан-Франсоа зави на юг и продължи по авеню „Домснил“.
Кемрън седеше отзад с Мари. Гледаше през стъклото и се чудеше дали постъпи правилно, като тръгна с тях. Знаеше, че така беше нарушил изричното нареждане на Потър.
Накрая колата спря в средата на дълга редица сгради от дясната страна на безлюдна улица. От същата й страна покрай Сена се нижеха големи складове. Кемрън виждаше спокойните води на реката между тях. Отсреща складовете закриваха гледката към градския хоризонт. Жан-Франсоа извърна глава.
— Пристигнахме. Моля ви да изчакате моя сигнал.
— Къде сме? — попита Кемрън.
— Моля ви, monsieur.
Жан-Франсоа слезе и прекоси покритата с калдъръм улица до един склад отляво с огромна желязна врата на релси. Тя беше затворена, но Кемрън видя друга по-малка до нея. Жан-Франсоа огледа улицата и от двете страни, отвори по-малката врата и изчезна.
Кемрън се обърна към Мари.
— Не ми харесва да седя в тази кола. Доста уязвими сме.
— Искаш ли да слезем и да чакаме край складовете?
— Това звучи чудес…
— Ето. Той ни дава сигнал. Сега можем да влезем.