Кемрън стигна до едно място на шейсет метра от сечището и се усмихна, когато видя Зимър и един войник да монтират „минни сюрпризи“.
— Върви ли?
— Момент — обади се Зимър, който закачаше найлонов шнур към ръчна граната, сетне махна предпазителя и внимателно я постави между ниския клон и дънера на едно дърво. После опъна шнура на височина на коляното и го завърза към друго дърво на шест метра по-далеч, като провери дали е добре обтегнат. Доволен, той се обърна към Кемрън.
— Какво ще кажеш?
Кемрън беше впечатлен.
— Не е лошо, Томи. И аз не бих го направил по-добре.
— Това е шестият сюрприз, който заредихме. Мисля, че още шест-седем са достатъчни, за да усетим всеки, който наближава това място.
Кемрън кимна.
— Така ми изглежда и на мен. Знаеш ли къде е Тито?
— Трийсетина метра по-назад.
— Добре. Ще се видим по-късно. — Кемрън продължи да върви още минута, после забави ход.
— Тито? Тук ли си? Тито?
Никакъв отговор. Отиде малко по-нататък.
— Тито? Тук някъде ли…
— Още една стъпка и ще съжаляваш, човече.
— Какво по дяволите…
— Тук горе сме.
Кемрън вдигна глава и сепнато изгледа трите оръжия, насочени към него. Едното беше колтът „Командо“ на Ортис. Другите бяха автомати „М-16“ на двама от хората му, на чиито лица бяха грейнали усмивки. И тримата лежаха по корем върху дебели клони на шест метра над него.
— Не мърдай, Кемрън. Говоря ти сериозно, човече. — Ортис окачи автомата на рамото си, пропълзя към ствола и слезе по него.
— Какво става? Какво е това предупреждение?
— Виждаш ли го? — Ортис коленичи и внимателно разрови листата, под които се показа найлонов шнур.
— Да, и какво?
— Ела, ще ти покажа накъде отива. — Той заобиколи от другата страна на дебелото дърво и посочи към голяма канара, увиснала на девет метра над тях. — Единият край на шнура е завързан към мрежа, която заложихме ей там. — Той посочи към мястото, откъдето Кемрън се канеше да мине. — Другият край е привързан за тази канара. Всеки, който стъпи в мрежата, ще се оплете в нея и докато се усети, ще се озове на девет метра над земята. Предполагам, че това може да оправя по двама войници наведнъж.
— Струва ми се, че вас, момчета, сега ви учат на по-добри неща, отколкото по мое време.
— О, ти си от армията?
— Бях. Изкарах четири срока във Виетнам, три от тях в специалните части. ЦРУ ме вербува няколко години след войната и ме прати на продължителна почивка в слънчево Мексико.
Ортис се усмихна.
— Hablas Espanol22?
— Lo hablo mejor que tu, cabron23.
Ортис се разсмя високо.
— Съмнявам се, че го говориш по-добре от мен, но няма да спорим точно сега. Трябва ли да направя нещо?
Кемрън се усмихна.
— Всъщност, да. Има нещо, което можеш да направиш за всички ни. Хайде да идем да вземем нещо от раницата ми.
Ортис не хареса тона на Кемрън, но така или иначе го преглътна.
— Добре. Покажи ми.
Пет минути по-късно Кемрън погледна Ортис, докато вървяха към края на сечището с мачете в ръце. Младият сержант от испанско потекло беше доста талантлив във военното изкуство. Или поне достатъчно талантлив, щом е оцелял досега.
По преценка на Кемрън сечището едва би побрало хеликоптера „Сталиън“. Той просто възнамеряваше да го поразшири малко, като изсече клоните, които надвисваха над него от джунглата.
— След колко ще дойдат да ни вземат?
— След около час — отговори Кемрън, докато вдигаше мачетето над главата си и го стовари върху един дебел клон. Той падна, Кемрън го вдигна и го хвърли в джунглата. — И то при положение, че няма повече бюрокрация около спасяването ни.
Ортис усърдно сечеше друг дебел клон.
— Какво?
— Смятали са да не се захващат с това.
Ортис се обърна към него.
— Какво искаш да кажеш?
Кемрън се намръщи.
— Не ми е известна цялата история, но май някакъв политик във Вашингтон не одобрил идеята да ви спасим.
— Ама че шибана история, човече. Как ми се ще да стисна за врата това копеле.
Кемрън се усмихна.
— Не се шегувам, мръснико.
Кемрън продължи да се усмихва.
— Слушай. Участието на специалните части в тайни операции наистина крие известни рискове. Такива мръсотии ни се случваха постоянно във Виетнам. Просто след време привикваш.