Стегнах се и вдигнах.
– Добро утро, майко.
– Гидиън. Съжалявам, че трябва да отменя уговорката ни с толкова кратко предизвестие – тя си пое треперливо въздух, – но няма да мога да дойда за обяд днес следобед.
Върнах се към кафето си, знаех, че ще се нуждая от него за дългия ден, който ми предстоеше.
– Няма проблем.
– Сигурна съм, че изпитваш облекчение – каза тя горчиво.
Отпих глътка и си пожелах напитката да беше по-силна, въпреки че едва минаваше осем.
– Недей. Ако не исках да ида на обяд с теб, щях аз да го отменя.
Тя замълча за минута, а после попита:
– Виждал ли си Крис скоро?
Отново отпих, докато гледах към коридора и чаках Ева да се появи.
– Видях го във вторник.
– Толкова отдавна? – В гласа ѝ имаше нотка страх. Не ми беше приятно да я чуя.
Ева влетя във всекидневната боса, тялото ѝ беше обвито в бледобежова тясна рокля, която успяваше да изглежда професионално, но в същото време подчертаваше всичките ѝ извивки. Бях я избрал за нея, защото знаех, че цветът ще подчертае оттенъка на кожата и светлата ѝ коса. Удоволствието от вида ѝ се плъзна във вените ми като алкохола, който си бях пожелал да е в кафето ми. Тя можеше да направи това с мен, да ме опияни и заплени.
– Трябва да вървя – казах аз. – Ще ти звънна по-късно.
– Никога не го правиш.
Оставих чашата си за кафе, за да взема тази на Ева.
– Не бих го казал, ако не го мислех.
Прекратих разговора, пъхнах телефона в джоба си и подадох кафето на жена си.
– Изглеждаш ослепително – прошепнах, като се наведох да положа целувка на бузата ѝ.
– За мъж, който твърди, че не знае абсолютно нищо за жените, определено знаеш как да облечеш една – каза тя и ме изгледа над ръба на чашата си, докато отпиваше.
Нисък стон на удоволствие се изтръгна от нея, докато преглъщаше – звук, много подобен на този, който издаваше, когато плъзнех члена си в нея. Кафето, вече знаех, беше една от зависимостите на Ева.
– Правил съм грешки, но се уча. – Облегнах се на кухненския плот и я придърпах между разкрачените си крака. Дали беше забелязала, че от дрешника липсва една рокля на "Вера Уанг"? Бях я махнал от гардероба ѝ, когато осъзнах колко голяма част от пищните ѝ гърди излага на показ.
Тя повдигна чашата си.
– Благодаря ти за това.
– За мен е удоволствие. – Прокарах върховете на пръстите си по бузата ѝ. – Трябва да поговоря с теб за нещо.
– О? Какво има, шампионе?
– Все още ли получаваш ежедневен бюлетин от Гугъл с новини за мен?
Тя погледна в чашата си.
– Трябва ли да пледирам Петата поправка?
– Няма нужда. – Изчаках пак да вдигне очи към мен. – Корин е продала книга, разказваща за времето ни заедно.
– Какво? – Очите ѝ потъмняха от бледо сиво до гранитно сиво.
Сложих ръка на тила ѝ и погалих с палеца си препускащия ѝ пулс.
– Според това, което пише в прессъобщението, тя си е водила дневник по онова време. Освен това ще сподели и лични снимки.
– Защо? Защо би продала всичко това и би позволила хората да се ровят в него?
Ръката, с която държеше чашата си, потрепери, затова я взех от нея и я оставих на плота.
– Не мисля, че и тя знае защо.
– Можеш ли да го спреш?
– Не. Въпреки това, ако излъже директно и мога да го докажа, ще я накарам да си плати.
– Но едва след като е публикувана. – Ева постави ръце на гърдите ми. – Тя знае, че ще трябва да я прочетеш. Ще трябва да видиш всички снимки и да прочетеш колко много те обича. Ще прочетеш всичко, което си правил и което дори не помниш сега.
– И това няма да има значение. – Притиснах устни до челото ѝ. – Никога не съм я обичал, не и по начина, по който обичам теб. Да си припомня онова време, няма изведнъж да ме накара да поискам тя да е с мен, а не ти.
– Тя не те е притискала – прошепна Ева. – Не като мен.
Заговорих плътно до кожата ѝ, искаше ми се да отпечатам думите в ума ѝ така, че никога да не се съмнява в тях.
– Тя също така не ме караше да се боря. Не ме караше да изпитвам глад, да се надявам, да мечтая така, както ти го правиш. Няма място за сравнение, ангелче, и няма връщане назад. Никога не бих го поискал.
Красивите ѝ очи се затвориха. Тя се сгуши в мен.
– Ударите просто продължават да идват, нали?
Погледнах над главата ѝ към прозореца, към света, който ни очакваше, когато пристъпим навън.
– Нека да дойдат.
Тя въздъхна рязко.
– Да, нека да дойдат.
Влязох в "Табло уан" и веднага видях Арнолдо. Облечен в безупречно бяло сако на главен готвач, комбинирано е черен панталон, той стоеше до малка маса за двама в дъното и говореше е жената, с която бях дошъл да се срещна.