Уговорихме се, че ще започне през октомври, като даде на "Уотърс Фийлд и Лийман" почти цял месец предизвестие. Искаше да доведе Ева със себе си и аз го окуражих да ѝ го предложи, въпреки че се съмнявах, че щеше да приеме. Той оспори някои от условията ми и аз започнах да преговарям по инстинкт, да го държа под контрол, без това въобще да ме интересува.
В крайна сметка той си тръгна щастлив и доволен от новото си положение. А аз останах с все по-дълбокия страх, че Ева няма да ми прости.
Понеделник се сля е вторник. Имаше само три момента през целия ден, в които чувствах какъвто и да е живот в себе си: в девет, когато знаех, че Ева пристига на работа; по обяд и отново в пет, когато тя приключваше за деня. Чаках с безкрайна надежда да ме потърси. Да ми се обади или да общува с мен по някакъв начин. Още една ужасна караница щеше да е за предпочитане пред тази болезнена тишина.
Тя не го направи. Можех само да я гледам в мониторите на охранителните камери, да я поглъщам е очи при пристигането и тръгването ѝ като мъж, умиращ от глад, страхувайки се да ида при нея, и да рискувам да увелича пропастта между нас.
Останах в офиса за през нощта, страхувах се да се прибера вкъщи. Страхувах се какво ще направя, ако вляза в който и да е от апартаментите, които бях споделял с нея. Дори офисът ми ме изтезаваше – диванът, където я бях чукал, неотклонно ми напомняше какво бях имал само допреди няколко дни. Взех си душ в банята на офиса и се преоблякох в един от многото костюми, които държах на работа. Преди никога не ми се беше струвало странно да живея за работата си. Сега бях завладян от емоция, която не можех да изразя, осъзнал точно колко голяма част от живота ми беше запълнила Ева.
Тя отново бе останала у Стантън. Не ми беше убегнал фактът, че предпочита да прекарва време с майка си, отколкото да рискува да ѝ се наложи да се справя с мен. Изпращах ѝ съобщения постоянно. Молех я да ми се обади. "Просто искам да чуя гласа ти." Пишех ѝ безсмислени неща. "Днес е по-хладно, нали?" Говорех ѝ за работа. "Досега не бях осъзнавал, че Скот винаги се облича в синьо." И най-вече: "Обичам те". По някаква причина беше по-лесно да напиша тези думи, отколкото да ги кажа. Написах ги много пъти. Отново и отново. Не исках тя да забравя това. Независимо от всичките ми грешки и издънки всичко, което правех, мислех и чувствах, беше от любов към нея.
Понякога се ядосвах, мразех това, което ми причиняваше. Което причиняваше на нас.
"Проклета да си! Обади ми се. Спри да ми причиняваш това!"
– Изглеждаш ужасно – каза Араш, който ме наблюдаваше, докато преглеждах договорите, оставени от нега на бюрото ми. – да не се разболяваш пак?
– Добре съм.
– Мой човек, ти си всичко друго, но не и добре.
Изгледах го кръвнишки и това му затвори устата.
Беше почти шест и пътувах към офиса на доктор Питърсън, когато Ева най-накрая откликна.
"И аз те обичам."
Думите затрептяха пред парещите ми очи. Върнах ѝ отговор е треперещи пръсти, почти зашеметен от облекчение. "Толкова ми липсваш. Може ли да поговорим? Моля те. Искам да те видя."
Ева не отговори, преди да стигна офиса на доктор Питърсън, което помрачи настроението ми до степен на агресивност. Тя ме наказваше по най-ужасния възможен начин. Бях нервен като наркоман, отчаяно копнеещ за доза от нея, за да функционира. За да мисли.
– Гидиън – поздрави ме доктор Питърсън на вратата на офиса си с усмивка, която бързо угасна, когато той ме погледна. Веждите му се свъсиха тревожно. – Не изглеждаш добре.
– И не съм – сопнах му се.
Той спокойно ме подкани с жест да седна. Останах прав, кипях вътрешно, обмислях да си тръгна и да потърся жена си. Не можех вече просто да се мотая наоколо и да чакам. Искаше прекалено много от мен.
– Може би трябва да се разходим отново – каза той. – Ще ми е приятно да се разтъпча.
– Обадете се на Ева – заповядах му. – Кажете ѝ да дойде тук. Ще ви послуша.
Той премигна срещу мен.
– Имаш проблеми с Ева.
Измъкнах се от сакото си и го хвърлих на дивана.
– Тя се държи безразсъдно! Не иска да ме вижда... не иска да говори с мен. Как, по дяволите, се предполага да изгладим нещата помежду си, ако дори не си говорим?
– Това е разумен въпрос.
– Дяволски сте прав! Аз съм разумен мъж. Тя, от друга страна, е загубила проклетия си ум! Не може да продължава да прави това. Трябва да я накарате да дойде. Трябва да я накарате да говори с мен.
– Добре. Но първо искам да разбера какво се е случило. – Той седна на стола си. – Няма да съм ти особено от полза, ако не знам какво става.
Насочих пръст към него.
– Не си играйте психологически игрички с мен, докторе. Не и днес.