Крис Удинг
Обсебването на Елейзабел Крей
ЧАСТ ПЪРВА
ИЗГУБЕНОТО МОМИЧЕ
ГЛАВА 1
Преследването
Жестока изненада за Таниел
Първи впечатления
Небесният кораб се носеше тежко във въздуха. Продълговатият му корпус приличаше на мътно сребристо петно на светлината от газените лампи на града. Силният пронизителен звук от двигателите му отекваше сред улиците на Стария квартал и караше тъмните и мрачни прозорци на високите, гъсто разположени тераси да прозвънват недоволно. Подобно на огромен полускрит звяр, той се носеше над мрежата от улички и павирани алеи, твърде голям, за да забележи незначителните същества по тях. Накрая той отмина, а шумът от двигателите му постепенно започна да затихва и накрая отстъпи място на тишината.
Тази вечер въздухът бе пропит от хлад, от една ледена въздишка, която бе пропълзяла от водите на Темза и се бе настанила в сърцето на Лондон. Разбира се над града се бе разстлала и мъгла, която покриваше всичко, подобно на фин воал, който превръщаше светлината от черните улични лампи в меко сияние. Мъглата бе неотменима част от есенната лондонска нощ също като симпатичните таксита, които пърпореха около Пикадили Съркъс или строгите пийлъри, които крачеха на север от голямата река. Но не и на юг, не и в Стария квартал. Това бе царството на лудите и уродливите, както и на всичко друго, за което човек не би желал дори да помисли. Добрите жители на столицата никога не оставаха там след залез слънце, не и ако им беше мил животът.
Таниел Фокс се заслуша в тишината, която бе оставил след себе си небесният кораб. Някъде в далечината се разнесе сирената на стар параход, плаващ нагоре по Темза. Освен него и жуженето на една близка газена лампа не се долавяше никакъв друг звук. Нито стъпки, нито пък гласове. Единствено белота и в двете посоки, която сякаш поглъщаше павираната улица и облицованите с камъни магазини с висящите над вратите им табели.
— Значи се криеш от мен, така ли? — промърмори той към невидимата си плячка, след което измъкна плитка позлатена купичка от джоба на палтото си, голяма колкото бисквита. Коленичи на каменния паваж и постави купичката пред себе си. След това я напълни с тъмночервена течност от една стъкленица, която бе извадил от другия си джоб.
Ако в това време покрай него бе минал някой, щеше да се натъкне на странна гледка: блед и сериозен седемнадесетгодишен младеж, прегърбен съсредоточено над паважа в мъгливата нощ. Разумният не би останал да се чуди дълго, тъй като в Стария квартал се криеха много опасности. Те дебнеха отвсякъде, независимо че Темза бе само на километър на север. Но в случай, че останеше, щеше да види как момчето извади още една стъкленица, този път пълна със светла течност. Ако пък бе застанал по-наблизо, щеше да долови острата миризма на сяра, когато момчето махна тапата, към която имаше прикрепена малка пипета, пълна с течността. Щеше да види как момчето капва една-единствена капка от нея в купичката и как тя започва да свисти и свети с ярка бяла светлина — едно малко яростно зрънце, което бавно се насочи към ръба на купата и остана там, блъскайки се в златото сякаш се опитваше да прескочи отвън. Щеше да види как само за секунди угасна и изчезна, а в същото време момчето хвърли поглед в посоката, указана от нея.
— Ето къде си — каза Таниел тихо. Той вдигна купичката, изля съдържанието й на улицата и я върна обратно в джоба на дългото си палто.
Той тръгна предпазливо по павираната улица, оглеждайки се наоколо с наострени уши. Междувременно извади пистолета си от колана, за да бъде готов да го използва, в случай че му се наложи. Близостта до Темза не предполагаше голяма възможност да се натъкне на нещо различно от това, което търсеше, но рискът можеше да има фатални последици. Това бяха думи на баща му. А той знаеше какво говори. Бе надхитрявал смъртта толкова пъти, че тя се бе отказала да го преследва — поне така казваха хората.
Именно баща му го бе научил на номера с купичката. Пусни една капка сярна смес в свинска кръв гледай в каква посока ще се отклони. Натам е и твоята цел. Беше малко примитивно, но вършеше работа, ако знаеш с какво да смесиш сярата.
И тогава в мрака се разнесе звук — висок и нечленоразделен рев, който се извиси до кресчендо, след което утихна; вик, който не бе нито от човек, нито от животно. Таниел се опита да установи откъде идваше, но мъглата осуетяваше опитите му. И все пак със сигурност беше наблизо.
Той закрачи по-бързо и леко се затича. Мина по една тясна и тъмна уличка, над която сградите сякаш образуваха тунел. Прескочи свлеченото на земята тяло на един бездомник, който лежеше в безсъзнание в сянката на каменни стълби. От него се разнасяше ужасяваща смрад, той си мърмореше нещо под носа и се мяташе. Вероятно сънуваше кошмари. Мъжът се излагаше на голяма опасност, като спеше на улиците на Стария квартал, но ако се съди по миризмата му и начина, по който изглеждаше, не можеше да се каже, че му бе останал много живот. Таниел не му обърна внимание. Това беше Лондон — човек или оцеляваше, или падаше в калта като него.