— Нас самите — отвърна Пайк. Той внезапно се намръщи, стори му се, че чува някакъв отдалечен шум. Това го обезпокои, но не можеше да си обясни защо. — Бомбардираха нас — продължи той. — Тогава нашата вяра секна. Именно тогава навлязохме във Века на разума.
Елейзабел бе откъснала ръкава на роклята си и бе направила превръзка на Таниел. Той изглежда не забелязваше, че кърви силно. Тя виждаше, че той не просто се опитва да печели време или да разсее Пайк, а бе искрено запленен от разказа на възрастния мъж. Кейтлин не мърдаше в очакване на частица от секундата, в която да се възползва от възможността да го нападне, но той бе твърде хитър, за да го позволи.
— Векът на разума? — попита тя. — Но какво общо има той с всичко останало?
Елейзабел подаде компреса на Таниел и му каза да го държи на гърба си, докато тя му приготви още един за входната рана. Той се изкашля, като в слюнката му имаше кръв.
— Е, мис Бенет. Векът на разума е причината всички ние да сме тук сега. От зората на нашата история хората са вярвали в нещо. Пещерните хора са се страхували от огъня в небето, индианците са имали своите животински богове, гърците и римляните — също, ацтеките са имали своите идоли, ние имахме нашите църкви… Не разбираш ли? Винаги сме имали нещо, върху което да прехвърляме вината! Когато някоя висока вълна разрушавала дадено село, това било защото боговете са били ядосани, а не защото не са я построили достатъчно далеч от брега. Когато дете умирало от треска, това било, защото селото било грешно, а не, защото не са имали подходящи системи за филтриране на водата. Когато сме извършвали ужасен грях, когато сме били изпълнени със срам и вина, сме имали отдушник. Можело е да ни се прости. Без значение в какво сме вярвали, важното е просто да сме вярвали.
— Настъпването на Унищожението, пускането на бомби от небето… това бе краят. Триумфът на науката. Вече нямахме нужда да вярваме в Бог, който ни наказва от небето. Човекът възприе ролята на Бога. Сега ние сме тези, които имат силата да изравняват градовете със земята и да отнемат хиляди човешки животи само с един удар. Разбираш ли, старият Чарлз Дарвин е обяснил живота! Науката се движи напред с огромни крачки и всяка измината стъпка е в посока на отдалечаване от старите порядки. Науката ни отне необходимостта да вярваме в каквото и да било, защото сега можем да си дадем обяснение за всичко. Какво ни остава? Кой ще отнеме нашата болка, страх и агонии? Кого другиго освен себе си можем да виним?
— Вештиците — прошепна Таниел запленен. — Когато нямаме повече вяра, идват вештиците. — Той внезапно се намръщи, когато Елейзабел уви колана на Кейтлин около него и го пристегна върху компресите, като преди това ги намести. Докторът кимна.
— Човечеството все още не е достатъчно зряло, за да поеме отговорността за собствените си грешки — продължи той. — Нужно ни е да вярваме в нещо извън самите нас. С предприемането на стъпките в науката, с обясняването на всичко, не ни остана нищо. Заводи, фабрики, сираци, сажди и смог. А ако това е всичко, което ни обвързва с действителността, заслужава ли си наистина да живеем? Заслужава ли си да се влачим през цялата болка само за да видим, че крайната цел не оправдава изминатия път за постигането й? Вештиците живеят в градовете по целия свят, Таниел, защото това е мястото, където хората, изгубили надежда, се събират, за да направят състояния, но се провалят.
— По един или друг начин, въпреки че не си го признавахме сами на себе си, у нас се надигаше паника. Дълбоко в себе си, там, където науката не достига, се страхуваме от пустотата, която създаваме, от самоунищожението, което си навлякохме сами. Затова изобретихме вештици, събудихме дълбоко заспала част от съзнанието си, за чието съществуване дори не сме подозирали, и моделирахме съществата, преследващи ни в собствените ни кошмари. Защото цялата омраза, вина и срам трябва да си намерят някакъв отдушник, Таниел, иначе ще ни погълнат живи. Ако ги задържим в себе си, ще станем като Кърпеното лице.
— Виждаш ли — заключи накрая той, — ние в Братството не унищожаваме човечеството. То само срива себе си. Ние просто му предоставяме нещо, в което отново да вярва. Нашият подарък към света: нови и прегладнели богове, отвъд законите на математиката и петте сетива. Глау Меска, момчето ми. О, те ще възкресят отново Дарвин.
Сега звукът стана твърде силен, за да не му обърнат внимание — съскане, ръмжене, викане — като пронизваше слуха им с приближаването си. Пайк, прекъснат по време на речта си, го бе пренебрегнал, но сега доволното изражение на лицето му помръкна и по него се изписа несигурност.