— Какво е това? — попита Елейзабел и погледна нагоре.
— Мисля — обади се Таниел с окървавена усмивка, — че твоите безценни вештици искат да се срещнат с теб, доктор Пайк.
Очите на доктора се разшириха от ужас, тъй като думите на Таниел бяха дали външен израз на онова, което той не смееше да си помисли. Този звук, този звук. Вештици.
— Пуснали сте ги вътре! — изрева той и в следващия момент насочи револвера си към главата на Таниел. — Ти уби всички ни! И дръпна спусъка.
Вештиците се спуснаха на глутници в залата под тях с писъци и стенания. Монотонното пеене на окултистите се смеси с техните неистови викове. Кейтлин ритна пистолета от ръката на Пайк, преди да осъзнае, че той бе засякъл. Таниел се втурна към него, но Пайк се измъкна, доста ловко за възрастта си, и излезе през вратата преди който и да било от тях да го спре, изчезвайки надолу по стълбите.
Таниел вдигна пистолета, завъртя барабана и се прицели. Тогава в главата му прозвучаха думите на момчето-дявол, произнесени в бърлогата на Свещения таласъм:
Говоря за силата, създала законите на Вселената, силата, която кара времето да тече бавно напред, а не нещата да се случват изведнъж, силата, която движи планетите. Нейните оръжия са съвпадението, невероятното, случващото се.
Под тях хаосът бе пълен. Окултистите биваха разкъсвани на парчета, но Тач оставаше непокътната в центъра, защитена сред кръга за призоваване с разперени ръце и провиснала надолу глава. Той стреля.
Тач отскочи назад, старата вештица в тялото на младото момиче, и очите й се отвориха, пронизвайки Таниел с поглед, въпреки огромното разстояние през осветената в червено зала. На гърдите й, върху бялата й рокля, зееше тъмночервена рана. Ръцете й се провесиха тежко настрани. По лицето на Частити Блейн бе изписана изненада, но очите го проклинаха във вечността. Тя се строполи назад, изпадна извън кръга и бе погълната.
Небето се разтресе от ужасяващ гръм, звук толкова мощен, че сякаш срина всичко наоколо. Нечовешкият рев накара Таниел да падне на колене. Силен вятър, носещ мириса на сол и море, премина през катедралата, като че ли подтиснатото зло крещеше от объркване. Огромните, ужасни очи на Глау Меска се извърнаха от човешкия свят, погледът им премина и се замъгли, когато порталът, който трябваше да ги доведе на Земята рязко се затвори. Елейзабел се бе притиснала към Таниел и тримата се бяха сгушили, криейки се от урагана, който вилнееше наоколо, като три дребни фигурки на балкона над ревящата тълпа под тях. Вятърът спря. Настана тишина.
Шоковата вълна се отля от катедралата. Земята и въздухът пулсираха. Огромната червена вихрушка от облаци бе прекъсната като верига на колело и избухна. Небето се раздираше от отровните й стрели и мракът се раздроби на хиляди парчета.
Земята се надигаше и тресеше из целия Лондон. Сградите стенеха, поклащаха се и се свличаха на земята, а прозорците им се пръскаха на хиляди парчета. Хората пищяха, паметниците падаха, камъкът се пукаше. Тауър Бридж се наклони на една страна и потъна под водите на Темза. От свещи и огнища избухваха пожари. В Стария квартал положението бе същото, въпреки че той отдавна бе напуснат. Там също бушуваха огнени езици.
Отново се разнесе пронизващ вик, но този път той се състоеше от много гласове. Елейзабел затвори очи и се притисна в Таниел, който от ужас дори не усещаше раната в корема си.
И след това всичко приключи. Настана тишина. Шумоленето на завесите на балкона, трополенето на нещо метално по пода… това бе всичко.
Елейзабел отвори очи. През изпотрошените прозорци на катедралата нахлуваха сияйни слънчеви лъчи, които озаряваха многобройните арки. От ужасната червена светлина нямаше и следа. Наоколо цареше жизнерадостно утро. Тя внимателно се изправи на крака и помогна на Таниел да стори същото. Останките от окултистите и Тач лежаха неузнаваеми на пода на залата под тях, но от вештиците нямаше и следа. Облаците, закриващи слънцето, които им позволяваха да бродят из града и през деня, ги бяха предали, улавяйки ги чрез слънчевите лъчи. Вече ги нямаше. Кейтлин се изправи заедно с тях. Погледът й обхвана невероятната гледка.
— Мисля, че всичко приключи — каза тя и погледна към Таниел. В очите му се четеше загриженост. — Аз пък смятам, че тепърва започва.
ГЛАВА 29
Заключение
Детектив Карвър седеше на пейка в Хайд парк и наблюдаваше нощта. Небето над Лондон бе ясно; и най-ярките звезди успяваха да надделеят над газените лампи и светлината им достигаше до него. Той седеше сам под една лампа и от устата му излизаше пара в прохладната януарска вечер. Лондон пулсираше от атмосферата на Коледа и Нова Година. Нещастието, което ги бе сполетяло, не бе успяло да унищожи желанието им за празнуване; всъщност тази Коледа не бе като предишните. Дори на фона на руините и разрушенията те бяха празнували до забрава. Нямаше пищна украса или паради, но всяка жена и всеки мъж осъзнаваха, че им бе даден втори шанс; бяха се срещнали лице в лице със смъртта и бяха оцелели. Затова вдигаха тостове за новото начало и повторния шанс за живот.