Ново начало наистина, помисли си Карвър. Последиците от станалото, известно като Затъмнението, бяха жестоки, но също както Големия Пожар в Лондон преди това, то бе спомогнало за прочистването на нещата, които имаха нужда от това. В нощта след като Таниел бе убил Тач, Старият квартал бе изгорял до основи и единствено водите на Темза бяха възпрели огнените езици да достигнат северната част на града. Карвър си спомни как пламъците се издигаха високо в нощта, оформяйки стена, която съскаше и вилнееше, знаейки че не може да премине отвъд реката. Пожарите на север бяха потушени бързо. Най-накрая бе завалял дъжд, поставяйки край на огнената стихия.
Градът бе започнал да се изправя на крака. Таниел и Елейзабел бяха заминали. Той не знаеше къде, но Таниел бе споменал нещо във връзка с учене, за опит да напише книга за вештиците, за нов начин за тяхното унищожаване. Чувстваше това като свой дълг след онова, което бе чул от Пайк. Трябваше да разкаже онова, което знаеше, да уведоми ловците на вештици по целия свят за природата на враговете им. Беше се заклел вече да не ловува, но щеше да се занимава с науката за вештиците. Където и да бяха сега с Елейзабел, важното бе, че бяха заедно, отдавайки се на любовта си един към друг. Той не знаеше с какво щеше да се занимава тя. Разполагаше с известно състояние и къща от родителите си, но Карвър никога не бе могъл да я разбере. Правеше това, което искаше.
Карвър все още се виждаше с Кейтлин от време на време. Тя бе добре и, въпреки че ръцете й леко изтръпваха в студени нощи като тази, продължаваше да ловува. Той се чувстваше задължен към нея, тъй като именно тя го бе забелязала, след като Блейк го бе прострелял, беше го превързала и скрила, докато довършат работата си в катедралата. Беше усетил разтърсването от бомбата, беше чул виковете на вештиците при навлизането им, но след това бе припаднал и нямаше представа какво се бе случило, докато Кейтлин и останалите не се бяха върнали при него, за да го отведат от онова ужасно място. Пропускането на финала бе лош късмет, но все пак се смяташе за щастливец, че все още бе в състояние да диша. Бе щастлив. Карвър се изправи, протегна се и се загърна в голямото си палто. Взе шапката си и тръгна да се разхожда по Парк Лейн. През какъв сложен лабиринт бяха преминали само, през каква мрежа от съвпадения, която ги бе довела до едно или друго заключение, без да свършва. От време на време позволяваше победи или загуби, преминавайки нататък. Всичко бе с определена цел. Без Кърпеното лице, той и Мейкрафт никога нямаше да се свържат, той никога нямаше да разкрие пръста на Братството в ставащото и нямаше да могат да го спрат. Същото се отнасяше и за Елейзабел. Как ли се бе измъкнала от Братството първия път, когато Таниел я бе открил? Дори тя не знаеше.
Направляват ни сили, много по-могъщи, отколкото всеки от нас би могъл да си представи, помисли си той.
Но имаше едно нещо, което го тормозеше. Доктор Мамън Пайк, главата на Братството, все още живееше някъде в провинцията. Никой не знаеше за неговата връзка със Затъмнението и никога нямаше да узнае. Той бе избягал от катедралата като всички тях. Криеше се зад паравана на почтеност, работейки в „Редфорд Ейкърс“, като продължаваше да се занимава с лекуването на пациенти. И Карвър не можеше да го докосне с пръст. Тази вечер Пайк отиваше на парти. Светска сбирка на медицински умове. Карвър знаеше това, тъй като го следеше отблизо, но все още без никакъв резултат. Сега Пайк се пазеше чист като снега в Доунс. Законът нямаше доказателства срещу него.
Обезсърчен, Карвър продължаваше да крачи по Парк Лейн. В този час движението бе слабо, имаше само една самотна кола, тракаща по паветата. Водачът й бе вдигнал яката си, за да се предпази от студа, а шапката му бе килната напред върху лицето. Той удряше леко конете: черен жребец и бяла кобила. Щом премина покрай Карвър, наклони шапката си за поздрав и инспекторът стори същото. Карвър се прибра у дома, а Кърпеното лице продължи напред към уговорката с някой си доктор Мамън Пайк, с когото имаше стари сметки за уреждане.