Той се изправи, приглади косата си назад и ниско се поклони.
— Госпожице — обърна се той към нея, — нямах ни най-малка представа, че под цялата тази мръсотия се крие принцеса.
Тя се засмя леко и се изчерви.
— А пък аз нямах представа, че зад джентълмена се крие разбойник.
— Отдавате ми твърде голяма чест — каза той. — Как си?
— Сега се чувствам по-добре — отвърна тя. — Мисля, че треската преминава.
Гласът й все още беше слаб, но това не променяше усещането за огромната промяна. Таниел забеляза, ме погледът му се спираше на нея по-често, отколкото трябваше.
— Искаш ли да седнеш? — попита той.
Тя поклати глава.
— Изморена съм. Трябва да си почина, поне така мисля. Просто дойдох… да ти благодаря. Затова че се грижиш за мен.
— Радвам се, че те намерих, преди да пострадаш — каза той.
— Тази рокля… на майка ти ли е?
— Беше — отвърна той. — Но нея вече я няма, баща ми също. Както и всичко значимо.
Тя се натъжи от думите му.
— Някои значими неща траят цял живот.
Огънят изпука. Таниел погледна към нея през рамо с особено изражение.
— Тук ти си мой гост, мис Елейзабел, докато се оправиш. Искам да приемеш тази къща като свой дом.
Тя се усмихна.
— Ще открием родителите ти — обеща й той.
Но незнайно защо Елейзабел не почувства нищо при тези думи.
— Лека нощ — каза тя и се отдалечи.
Събуди се с вик. Обгръщаше я тъмнина. Пулсът й препускаше, а челото и гърбът й бяха плувнали в пот. Огледа се наоколо, обхваната от паника, без да знае къде се намира. Знаеше само, че я преследваше едно огромно, тъмно и невидимо нещо, което пищеше, стенеше и я искаше. Тогава тя се върна към реалността, което й подейства успокояващо. Започна да подрежда пъзела на мислите си.
Намираше се в спалнята на Таниел. Беше нощ. Бе заспала и това бе само сън. Кошмар, ужасяващ кошмар. Но това бе всичко. Пое си дълбоко въздух и се опита да се успокои.
В стаята бе студено и тъмно. Тя слушаше как сърцето й постепенно се връща към нормалния си ритъм. Черните железни улични лампи светеха през прозореца и образуваха неясни жълтеникави фигури по дървения под. През нощта стаята изглеждаше някак по-голяма, като че ли стените дишаха. Един от талисманите, висящ от покрива, издаваше звук, докато се местеше. Забравих да попитам за тях, помисли си тя изтощено, щом и последните неприятни усещания от кошмара се изпариха и бяха изместени от умора. За пръв път бе забелязала талисманите на връщане от банята. Изглеждаха като неща, които не се вписваха в обстановката. Стаята бе спретната и подредена; имаше скрин, тоалетка с гребен и стара книга върху нея, легло, лакиран дървен под и килим. Нямаше много украси. Нищо не издаваше повече за характера му, беше просто обикновена стая.
Само талисманите… те бяха интересни. Над прозореца висеше лисича опашка, за която бе завързана стъкленица, пълна с нещо, увита с дълга връв от дървени мъниста със странна миризма. Под леглото си бе намерила намотка с въже, но преплетените конци бяха боядисани в червено, бяло и кехлибарено и по него бяха навързани малки звънчета. Точно под вратата бяха изрисувани малки символи с някаква черно-пепелива боя. Над леглото й висеше още една декорация от различни метали с малки звънчета.
Тя отмести одеялата настрани и се завъртя. Усети хладината от допира на нощницата по кожата си. Беше от мека виолетова коприна, елегантна и луксозна, и й бе точно по мярка. Намери я оставена на леглото си същата вечер. Вероятно бе на майката на Таниел, помисли си тя, и се натъжи.
Точно тогава забеляза, че от треската вече нямаше и следа. Седна на леглото, за да провери дали отново ще усети замайване. Не. Чаршафите все още носеха мирис на болест, острата миризма на трескава пот, но вече се чувстваше добре. Поне за това съм благодарна, каза си тя и легна отново.
Заслуша се в скърцането на дъските и улуците. Изведнъж бе завладяна от усещането за огромна, непосилна самота. Не точно заради момента, не просто, защото къщата бе празна, а заради чувството, че налегналата я самота щеше да се настани трайно в съзнанието й. Тя се носеше по течението, без да има пристан, който да може да нарече свой дом. Усети как стомахът й се сви и й се доплака. Може би бе заспала. А може би не. Трудно бе да се каже. Носейки се по ръба между осъзнаването и несъзнателното, тя не знаеше дали просто леко се бе унесла, или бе заспала дълбоко, преди очите й отново да се отворят широко. Внезапно бе обхваната от паника. На тавана имаше нещо.
Сърцето й препускаше неудържимо. В стаята бе притъмняло, бе сигурна в това, сенките се сгъстяваха, докато не закриха светлината, температурата се бе понижила дотолкова, че от устата й започна да излиза пара. Но дори в мрака тя успяваше да забележи една по-тъмна сянка, нещо голямо, което стоеше в долната част на леглото й и се бе надвесило над нея, подпряно на тавана; застинала сянка, от която струеше зло. Бе много високо, неопределено, лишено от лице, силно осезаемо присъствие, което я накара да се вкамени от страх.