— Таниел, къде намираш тези момичета? — въздъхна тя.
Таниел й се усмихна.
— Не одобряваш ли?
— Мисля, че си способен на повече — отвърна тя. — Докато преследваш вештици в Стария квартал, няма да можеш да си намериш подходящо момиче. — Тя се изправи и погледна надолу към гостенката им. — Какво й е? Ранена ли е?
— Не видях нищо, което да прилича на одраскване от животно или от вештица — обясни Таниел. — Мисля, че тези са от падане.
— През цялото време ли се държеше така? — попита Кейтлин — Толкова ли бе мълчалива?
— Когато я открих, беше доста буйна. Вероятно съм я уплашил.
Кейтлин се почеса зад врата.
— Ами така действаш на хората — заяви тя. — Но ето, че сега съм тук. Най-добре ми кажи какво точно се случи.
Таниел започна да разказва събитията от изминалата нощ — как бил на редовната си обиколка, когато видял крейдълджак, който плячкосвал по улица „Чадуик“, как го прогонил обратно в Стария квартал и как го проследил до леговището му, където открил и това момиче.
— А сигурен ли си, че крейдълджак не я е изподрал? — запита Кейтлин, когато Таниел завърши разказа си. Крейдълджак бяха особен тип вештици, които можеха да прехвърлят състоянието си на други същества при одраскване или ухапване. Ако беше издрал момичето, а то, от своя страна, бе одрало Таниел…
— И преди съм имал вземане-даване с крейдълджак. Знаеш го. Хапали са ме, но аз ги прогонвам от себе си. Имунизиран съм.
— Имах предвид себе си — каза Кейтлин, която крачеше из стаята. — Това, което превръща хората в крейдълджак, е нещо като треска или малария — или се преборваш с него и оставаш имунизиран завинаги, или то надделява. Кейтлин никога не бе нападана от крейдълджак.
— Сигурен съм, че не е одраскана от тях — каза Таниел, прокарвайки ръка през хубавата си руса коса и погледна към момичето.
След като бе изяло супата, момичето внезапно бе станало сънливо. Клепачите и главата й постепенно натежаха. Таниел я заведе на горния етаж, където тя моментално заспа на леглото му. Той провери дали прозорците са затворени и заключи вратата зад себе си. Добре бе да е предпазлив. Поне докато не узнаеха със сигурност с какво си имаха работа.
Когато се върна във всекидневната, Кейтлин седеше на един стол, топлеше се на огъня и ядеше супа с парчета черен хляб.
— Хапни си още супа — каза Таниел.
Кейтлин вдигна ръка, за да му благодари.
— Значи мислиш, че момичето е лудо? — попита тя.
Таниел кимна, хапейки разсеяно долната си устна.
— Може да е луда или пък да е обладана от зъл дух, а може и да е много уплашена. Ще отида при доктор Пайк в приюта да го попитам дали някой от пациентите му не липсва. — Той се намръщи, от което стана ясно, че идеята не му допадаше особено. — Но не искам да я оставя сама. Ще останеш ли за малко с нея?
— А ще получа ли още супа? — попита Кейтлин.
Приютът „Редфорд Ейкърс“ бе разположен в покрайнините на Лондон. Издигаше се самотен от едната страна на нисък хълм, заобиколен от поля, през които минаваше един-единствен път. Това бе голяма сграда, лишена от орнаменти — беше чисто и просто паралелепипед от камък с малки квадратни прозорчета, пръснати равномерно по фасадата й. Излъчваше суровост подобно на остра скала или светкавица в небето.
Когато стигнаха до един завой, пред тях се извиси голяма стена с порти от ковано желязо. В центъра на всяка от портите бяха изобразени инициалите Р.Е, изработени от метал. Мъж с кисела физиономия, с кепе на главата и кафяво сако попита Таниел по каква работа е там и го пусна, като отвори скърцащите порти. Щом таксито потегли напред, Таниел забеляза как пазачът се върна в колибата си и вдигна слушалката на телефона.
Шофьорът на таксито се намръщи при вида на сградата и натисна педала на газта. Очевидно желаеше да се махне оттам колкото може по-бързо. Таксито спря на покрита с чакъл алея, пред внушителния каменен портал, който представляваше главният вход. Сякаш вратите от тъмен махагон ги гледаха гневно. Шофьорът се огледа нервно и остана разочарован, когато Таниел му каза да изчака; явно се бе надявал да се измъкне веднага. Тънък писък проряза тишината някъде над тях, при което шофьорът подскочи.
Веднага щом Таниел слезе от таксито, порталът се отвори и зад него се появи доктор Пайк. Имаше изпито лице и тънък остър нос, на който бяха кацнали чифт малки кръгли очилца. Косата му бе силно посивяла и бе започнал да оплешивява. Тялото му беше сухо и мършаво — също като лицето, но сините му очи бяха ярки и остри зад кръглите стъкла и тежки клепачи.