— А, господарю Таниел Фокс! — каза той и лицето му се изкриви в усмивка. — Винаги ми е приятно да те посрещна тук! Пазачът ми ме информира за пристигането ти. Таниел се ръкува с него.
— Радвам се да те видя отново, докторе — каза той на свой ред, въпреки че не успя да прозвучи убедително.
— Ами — продължи Пайк, плясвайки и потривайки ръцете си — да не стоим повече навън — денят е мрачен. Нека влезем вътре.
Той въведе Таниел във фоайето на „Редфорд Ейкърс“. Имаше висок таван и вито стълбище, разположено до една от стените, което водеше до балкон. Подът бе покрит с бели и червени плочки, а зад едно гравирано бюро седеше строга рецепционистка с черна коса, оформена в кок. Таниел винаги се изумяваше от това колко подвеждащо изглеждаше фоайето. То бе чисто, спретнато и приятно. За разлика от останалата част на сградата.
Пайк поддържаше разговора с него, докато го водеше нагоре по стълбите към малкия си кабинет. Степите на кабинета бяха заети от лавици с книги с голям формат. Имаше стол със зелена кожа, стоящ зад бюро, върху което лежаха подредени купчини документи. На видно място бе разположена книга по френология и модел на човешки череп, върху който отделните части бяха грижливо разграфени и наименовани.
Пайк покани Таниел да седне, след което самият той зае мястото си зад бюрото. То бе разположено срещу висок правоъгълен прозорец, от който се процеждаше слаба светлина. Таниел не харесваше Пайк, в негово присъствие винаги се чувстваше неловко. Това вероятно се дължеше на естеството на работата на Пайк. Не бе възможно някой да работи в приют за луди пет дни в седмицата и това да не му се отрази поне малко. Таниел определено чувстваше влиянието на обстановката.
Пайк бе един от старите познати на баща му, тъй като работата му изискваше да посещава „Редфорд Ейкърс“ доста често. Не всички вештици бяха като крейдълджак. Имаше такива, които внушаваха лудост и само хората със силна психика успяваха да не им се поддадат. Някои от онези, които в момента гниеха в мрачните килии на „Редфорд Ейкърс“, бяха тикнати там от Джедрая и Таниел. Самото му присъствие на това място го изнервяше.
— Е, младежо, доколкото разбирам си дошъл, за да говорим за нещо — започна Пайк, поставяйки ръцете си на бюрото и взирайки се в Таниел с проницателните си сини очи.
До стаята достигна застрашителен вой — приглушен, но изпълнен с болка, който зловещо отекна из нея. Пайк дори не мигна.
— Една от нашите най-нещастни души. Изглежда никога няма начин да изолираме звука. Но след време се свиква.
— Доктор Пайк, дойдох при теб, за да ти задам един въпрос. Разбира се, той е поверителен.
— Поверителен ли? — възкликна възрастният мъж развеселено и очите му заблестяха. — Охо! Явно съм в беда!
— Изобщо не е така. Просто отговорът би могъл да засегне репутацията ти, ако достигне до неподходящи уши.
Пайк придоби по-сериозно изражение, облегна се назад и разтвори ръцете си с дланите нагоре.
— Давай тогава.
Таниел си пое дълбоко въздух, опитвайки да прикрие неловкостта, която изпитваше. Мразеше това място. Почти усещаше как затворниците гниеха в тъмните си килии, измъчвани от собствените си вътрешни демони.
— Доктор Пайк, как стои въпросът със сигурността в „Редфорд Ейкърс“?
По лицето на доктор Пайк за момент се изписа раздразнение. Сякаш искаше да каже: и дойде дотук, за да ме попиташ това?
— Задавам този въпрос — продължи Таниел, преди Пайк да отговори, — защото снощи попаднах на едно момиче, което бе в състояние на лудост. Първоначално си помислих, че може би е попаднала на вештици, но е трудно да се установи дали лудостта е вродена или предизвикана. Тогава си помислих, че може би е избягала от това заведение и…
— Виж, мога да те уверя, че не е! — отвърна Пайк рязко. — Охраната ни тук е на най-високо ниво и нито един пациент не е напуснал, преди да бъде напълно излекуван от нас.
— Съжалявам, сър — каза Таниел, навеждайки глава. — Трябваше да проверя, преди да опитам да определя с Ритуал източника на нейната лудост. Но сър, уверявам ви, че ако някой е избягал и ми кажете, мога да го доведа, без никой да разбере.
Пайк изглежда щеше да изръмжи още нещо, но изведнъж се успокои.
— О, прости ми. Не исках да избухвам. Просто миналата нощ спах малко. Не, приятелю, уверявам те, нито един от пациентите на „Редфорд Ейкърс“ не липсва — сега или когато и да било. Но бих могъл да проверя в другите приюти, ако желаеш. Момичето при теб ли е?
— Да — отвърна Таниел.
— Ако искаш можеш да я доведеш тук. Ще се погрижим за нея. За неопитен човек би било опасно да контактува с нея.