Таниел си помисли за мрачните коридори, ръждясалите решетки на килиите, писъците и виковете, плача и силния кикот, които раздираха вътрешността на порядъчната на пръв поглед сграда на „Редфорд Ейкърс“.
— Засега не съм имал проблеми — отвърна той дипломатично. — Най-добре да не я притесняваме.
— Много добре. А има ли си име?
— Не обелва нито дума.
— Аха — каза Пайк и му се усмихна със съжаление. — Най-вероятно е някое побъркано сираче. Казваш, че си я открил в Стария квартал? А как изглежда, за да мога да дам описанието на моите колеги?
Таниел се замисли за момент.
— На около двадесет и пет години е, с черна коса и тъмнокафяви очи — излъга той.
Пайк си записа.
— Ще поразпитам за теб. А сега, господарю Фокс, винаги ми е много приятно, но се налага да се връщам на работа. Ще те изпратя.
— Благодаря — отвърна Таниел.
Докато слизаха надолу по стълбите, двамата си размениха любезности, след което Пайк изчака Таниел да се качи в таксито. Шофьорът запали колата и потегли.
Те се клатушкаха по неравната алея към портала, но на Таниел това не му правеше впечатление. Той бе потънал в размисли.
Не бе казал, че е намерил момичето в Стария квартал. Откъде тогава Пайк знаеше за това? Може би бе предположение, все пак той му бе казал, че е бил на лов, когато я е намерил, а голяма част от лова на вештици ставаше там. Именно там бяха вештиците. Но въпреки това имаше нещо подозрително.
Засега той реши да не мисли за това. По-спешно бе да открие самоличността на момичето.
Когато се върна на „Крофтърс Гейт“, вече бе късен следобед. Той отиде да провери момичето, което все още спеше, но непрестанното й мятане и обръщане бе изцапало и събрало чаршафите му. Кейтлин пък бе заспала на стола във всекидневната. Бе наредила Стражи навсякъде около стаята на Таниел. Той се засмя. Независимо че Кейтлин изглеждаше вятърничава, тя бе една от най-добрите в Лондон. С нея шега не биваше.
Таниел бе капнал от умора, тъй като не бе спал от предната вечер. Затова разрови огъня и се сви върху килимчето. Тази вечер, реши той, щяха да проверят дали момичето е по-добре и да преценят какво да правят с нея в случай че не беше. За момента се отпусна и потъна в дълбок сън.
На Таниел не му се налагаше да навива часовник. Имаше завидната способност да реши кога иска да се събуди и отваряше очи точно три минути преди часа. Просто това бе една от неговите странности. Помисли си, че в него има доста неща, които не се смятаха за нормални, докато си миеше лицето в банята и се гледаше в огледалото. Колко хора можеха да се похвалят с това, че бяха ловци на вештици на седемнадесет години? И колко живееха в собствен дом, пък бил той и купен от баща им?
Но със сигурност не изглеждаше ненормален. Имаше чиста кожа и приятни черти. Лицето му не носеше белези от едра шарка или треска като много други, които бе виждал. Вероятно бе малко блед и никога нямаше да има фигура като на баща си, тъй като раменете му бяха по-тесни и бе по-слаб. Но притежаваше красиви бледосини очи и лъскава руса коса, наследени от майка му, на която приличаше много. Баща му често казваше, че като го погледне, вижда майка му. Понякога го правеше с обич, а друг път — с разочарование затова, че Таниел не бе успял да отговори на очакванията му. В подобни моменти Таниел се чувстваше съкрушен и всеки път нещо се пречупваше в него.
Но баща му си бе отишъл, както и майка му. Сега той бе съвсем сам.
Детството му не бе лесно. Беше единственият син на човек, който още преди неговото раждане си бе извоювал заслужено славата на легенда. Джедрая Фокс — най-изтъкнатият ловец на вештици в Лондон, а и в света. Той знаеше повече за вештиците от всеки друг. Бе висок и едър мъж с гъста черна брада, силен като бик и с ум, остър като бръснач. Бе оцелял след стотици срещи със смъртта и се бе превърнал в икона сред останалите ловци на вештици в Лондон. В годините, когато никой не знаеше нищо за вештиците и ловът им бе равен на самоубийство, именно разказите за неговите подвизи привличаха нови ловци. Същата роля имаха и есетата, които той публикуваше и по този начин разпространяваше знания за това как се побеждават различните видове вештици. Таниел благоговееше пред баща си.
Но тогава си отиде майка му. Чиана Роузлийф Фокс, безсмислено и брутално убита в гробище в Уайтчапъл. Тя бе красива, артистична, сладка, баща му я обожаваше и Таниел я обичаше много. Но въпреки това тя бе умряла. След смъртта й Джедрая се бе променил.
— Тя бе прекалено добра за този свят. Принадлежеше на следващия живот, на ангелите. — Той бе казал това веднъж, когато Таниел бе на шест години. В гласа му се усещаше ужасяваща тъга, когато бе погледнал през прозореца. — Хора като твоята майка просто нямат място на този свят. Благият й характер, състраданието й, творческите й пориви… ако някога са били силни качества, сега са се превърнали в слабости. Сега е векът на индустрията, Таниел. Векът на Разума. Хората се трудят във фабрики, учените създават чудеса. Лека-полека разкриваме тайните на вселената, а те са студени и безмилостни. Сега на дневен ред е науката, а при нея няма място за поезия, разкази или разтоварваща музика. Страх ме е за теб, сине. Страхувам се, че чертите, които си наследил от майка си, могат в един момент да се изправят срещу теб.