— Спрете! — каза внезапно Елейзабел минута или половин час след напускането на станцията. Никой от тях не знаеше със сигурност и нямаше желание да погледне джобния си часовник.
Те се обърнаха към нея. Тя дишаше тежко, като от устата й излизаха облаци пара.
— Става по-студено — каза тя. — Много бързо.
Имаше право. Всички го почувстваха в този момент. Температурата падаше рязко, приближавайки се към нулата. Таниел почувства сковаващ страх в гърдите си.
Арманд бършеше езика си с опакото на ръката си, сякаш, за да махне нещо неприятно оттам. Крот го забеляза пръв и разбра.
— Въздухът е солен — заяви той.
Момчето-дявол бе на път да изпадне в паника — състояние, в което никой досега не го бе виждал. Елейзабел погледна към Крот, на лицето й се изписа ужасяващо прозрение.
— Дрог — задъха се момчето-дявол. — Издавеният народ. Идват за нас.
Елейзабел изтръпна при спомена за нощта, когато се бе разминала на косъм с едно от тези същества. Никога преди не бе чувала да ги наричат по някакъв начин, но тя познаваше добре острия вкус на морето и ниските температури, които съпътстваха появата им.
— Всички ще стоим заедно! — изръмжа Джак и извади парче черен камък от палтото си. Започна да ги обикаля, чертаейки широк кръг, докато влачеше камъка по земята, минавайки по релси и траверси. Дори на фона на светлината те не виждаха следите от начертаното, защото камъкът не оставяше следа. Но за незрящите очи на момчето-дявол тя бе ясна като бял ден.
— Студено! — проплака Арманд и притисна Крот към себе си, за да се стопли.
— Мисля, че мога да направя така, че да стане по-топло — предложи Елейзабел. Знаеше какво представлява Стражът за топлина, въпреки че не й бе ясно как точно да го приложи.
— Никакви Стражи в този кръг — изсъска момчето-дявол, което все още изглеждаше заето. — Трябва да се скрием. Кръгът ще ни направи невидими за тях. Стражите ще ги привлекат както медът привлича мухата.
От посоката, към която се бяха отправили, до тях достигна шляпането на ципест крак, който се влачеше бавно сред мрака.
— Изгасете си лампите! — нареди Джак. Те се поколебаха. — Направете го или всички ще умрем!
Лампите изгаснаха и страхът сграбчи гърлата и сърцата им. Мракът бе непрогледен. Усещаха се само студът, ужасяващият студ и драскането на Джак, който довършваше своя кръг, тъй като така или иначе той вече не можеше да вижда и нямаше нужда от светлина. Дрехите им, които вече леко бяха успели да се затоплят върху кожата им, отново се намокриха. Таниел усети как косата му залепна от влагата и по лицето му се стичаха солени капчици. Мрачната и ледено студена бездна на бездънното море ги обгърна. Дъхът им излизаше под формата на пара около тях.
— Не издавайте нито звук — прошепна момчето-дявол, намествайки се в кръга. Той чу как Крот повтори инструкцията на Арманд, въпреки че думите му бяха толкова завалени, че почти не се разбраха. В неговото състояние студът му влияеше много по-зле, отколкото на останалите и бе започнал да получава хипотермия.
Ехото от шляпащи крака се умножи. Бавни и целенасочени стъпки, тежки и мрачни. Сякаш съществата се влачеха, тъй като всяка стъпка изглеждаше затруднена, нещо средно между стържене и хлъзгане и звукът напомняше за нещо по-голямо от човек. Те се приближаваха все по-близо до сгушената и скована от ужас групичка, която стоеше напълно заслепена по средата на релсите, затворена в невидим кръг и надяваща се на спасение от нещо, което не разбираше. Само момчето-дявол си знаеше работата, дори Кейтлин не бе чувала за подобен Ритуал.
Елейзабел се сгуши в Таниел и този път, в мрака, той отвърна на прегръдката й. Обгърна я с ръце и я притисна близо до гърдите си, усещайки биенето на сърцето й до своето.
Следващият звук бе толкова близо, че тя едва не извика от уплаха, но викът замря в гърлото й. Усещаше как Арманд целият се тресе до нея и й се стори, че се бореше, за да не извика.
В следващия момент те бяха навсякъде около тях. Тежкият мирис на влага и гниеща риба проникваше в гърлото и ноздрите им. Елейзабел можеше да чуе хрипливото им дишане, да ги почувства как се движеха около тях, душейки в търсене на плячката си. Дрог знаеха, че хората бяха някъде наблизо, но недоумяваха защо не можеха да ги открият.
Кейтлин успя да се сдържи, докато нещо мина покрай нея. Косъмчетата на ръката й настръхнаха през съдрания ръкав. Тя преглътна ужаса, първичния страх от тъмното, който се опитваше да се изкачи нагоре през гърдите и гърлото й и навън. Точно в този момент осъзна, че никога преди това не се бе озовавала сред подобен непрогледен мрак. В един свят, пълен с газени лампи и фенери, това не й се беше налагало. Дори в провинцията винаги имаше лунната светлина, както и приглушените светлини на света около нея. Те бяха достатъчни, за да не бъде дори облачната нощ тъмна като в рог.