Но тук, тук нямаше никаква светлина. Нищо, нито една искрица, за която окото можеше да се хване, за да зърне каквото и да било. Абсолютна и пулсираща бездна, която заплашваше да изтръгне сърцата и душите им от тялото и да ги смаже. Таниел стоеше, без да мърда, борейки се със самия себе си. Дрог се влачеха и бълбукаха ужасно близо. Шляпането на мокра опашка, която се влачеше по релсите, смразяващият дъх на вештици, усещането за движение, докато те обикаляха отново и отново и не преставаха да търсят. Изглежда минаваха покрай кръга, без да осъзнават, че е там, но в същото време им бе ясно, че плячката им е наблизо и нямаха намерение да се откажат лесно. Ужасна студена пропаст, мрак, пропит със солта на морските дълбини. Кейтлин имаше чувството, че това изпитание нямаше да свърши никога. Тъмно, тъмно. Всичко е тъмно.
Елейзабел изскимтя леко, усещайки отвратителния дъх на едно от съществата в лицето си, което бе толкова близо, че можеше да го докосне с носа си. Но този звук, независимо че бе почти неосезаем, породи пълна тишина. Дрог бяха спрели да се движат, замръзнаха на място в момента, когато звукът се бе отделил от устните й. Сърцето на Елейзабел се сви от ужас. Бяха я чули.
Те започнаха да се движат отново, но този път целенасочено. Онези, които се бяха отдалечили, започнаха да се връщат обратно към кръга. Таниел усети как по лицето му премина нещо слизесто, толкова близо, че почувства мустаците му по устните си. Повдигна му се. Дрог бяха тръгнали към кръга, към тях. Въпрос на секунди бе да ги открият.
Измъченият стон, който накара всички да замръзнат по местата си, наведе Таниел на мисълта, че с тях е свършено, но в следващия момент разпозна глупашкия, носов звук. Това бе Арманд. В момента, в който го бе издал, той бе сграбчен и извлечен извън кръга. Не спираше да вика и да крещи сред непрогледния мрак. Щом звуците достигнаха до тях, Таниел притисна Елейзабел в обятията си. Последва бърз стържещ и хлъзгащ звук, писъците на Арманд, хлъзгане, удар и още един. Гласът на Арманд постепенно стана по-слаб, премина в циврене и напълно изчезна.
Настъпилата тишина бе пълна. Звуците от дрог бяха изчезнали. Около час след това никой не помръдна. Във въздуха вече не се усещаше вкус на сол и се бе по-затоплило значително.
— Отидоха ли си? — обади се най-сетне Карвър с едва доловим глас.
Просъскването на клечката кибрит и запалването на лампата на момчето-дявол дадоха отговор на въпроса му. След малко светнаха и останалите лампи, измествайки потискащия мрак. Таниел се тресеше, Елейзабел също започна да трепери в обятията му. Но от господаря на просяците, Крот, и неговия другар, нямаше и следа.
ГЛАВА 24
Генерал Монпелие
Лондон от небесен кораб
Сърцето на злото
Над летището на Финсбъри парк, оградено от високи стени и железни огради, се бе надвесил тъмен облак. Вътре светеха електрически крушки, захранвани от генератор, разположен в Хампстед Хийт. От западната му страна, ограждащи квадратно пространство, засипано с чакъл, бяха разположени прихлупени сгради, които светеха в мрака. От източната страна се намираше самата площадка за кацане, не особено голяма и оградена от лампи. Там стояха самотни двата големи небесни кораба, чиито балони, подобно на два платнени бръмбара, бяха завързани с вериги към земята. Дъждът се изливаше като из ведро, небето стенеше, разкъсвано от мощни светкавици и гръмотевици. Светлината им караше цялата картина на бягащи с пушки в ръцете войници за момент да застива. Сред рева на бурята се носеше шумът от изстрели. Летището стоеше само, сякаш в остров светлина сред мрачните поля, които го заобикаляха. Тук свършваше линията Пикадили.
След Унищожението и срива на улица „Каледония“ и „Арсенал“, станцията на метрото при Финсбъри парк вече не се използваше. Построяването на летището над метростанция бе грешка в градоустройствените планове. След бомбардирането на Лондон и усвояването на технологията на въздушните кораби от британците целта бе да се поправят срутените станции на метрото, да се възстанови линията Пикадили, както и да се построи летище над старата станция на Финсбъри парк. Военните трябваше да финансират построяването на летището, а градските съвети имаха задачата да възстановят разрушените станции. Строежът на летището вече бе започнал, когато се появиха и първите вештици. Тогава съветите бяха изправени пред далеч по-належащи проблеми от възстановяването на старото метро. Парите бяха похарчени за други линии, станциите така и не се върнаха към предишното си състояние, а летището бе построено в края на нефункционираща линия.