Самата станция, намираща се под летището, бе включена към него, като бе изолирана от останалата част от метрото посредством охранявана желязна врата. Тя се намираше в приземната част на административното крило и на нея бяха поставени Стражи, за да възпрат каквито и да е вештици, промъкнали се от тъмнината. Там стояха и двама полицаи с предпазни жилетки, снабдени с пистолети и саби.
Охраната бе известена за телеграмата на Карвър, но нито един от тях не можеше да повярва, че някой може да успее да оцелее след преминаването на няколко километра подземни тунели на метрото, за да стигне до летището. Когато до ушите им достигна силно тропане, те се спогледаха, разтревожени.
— Представете се! — извика единият от тях след малко.
— Аз съм детектив Карвър! — чу се ядосан глас отвъд вратата. — Вие кого очаквахте?
Полицаите погледнаха през шпионката на вратата и бързо се заеха с отварянето й, след което поздравиха дрипавите си и премръзнали гости.
— Викнете генерал Монпелие — нареди единият от тях на другия. — И ги заведете до някоя от стаите. Трябва да се стоплят, за Бога.
Заведоха ги до една съвещателна зала — чиста стая със сивкави стени и дървени пейки, подредени до стените. На една от стените висеше черна дъска с тебешир. През малките прозорчета влизаше лека светлина от светкавиците навън. Но най-важното бе, че тук имаше огън, който през зимата се поддържаше постоянно заради пилотите и войниците, които трябваше да седят в студа, за да получават инструкции за задълженията си. Те се сгушиха около него. Безценната топлина проникваше до костите им и затопляше мокрите им дрехи. Веднъж излезли от метрото, до което никога не достигаха слънчевите лъчи, температурата отново бе станала поносима. Що се отнасяше до влажните дрехи, те бяха неизбежни в това време. Таниел се усети, че се тревожеше да не хване грип, и се засмя на собствените си абсурдни мисли. Грипът бе просто минималната цена, която можеха да платят, ако оцелеят през нощта.
— Какво стана? — попита Елейзабел, след като зъбите й бяха престанали да тракат. — С Крот и Арманд искам да кажа? Къде отидоха? — Тя отправи въпроса си към Джак, който по някаква ирония бе единственият, незаслепен от мрака.
— Няма ги — отвърна момчето-дявол.
— Това го знаем — обади се рязко Кейтлин.
Джак не реагира.
— Арманд се уплаши. Той избяга от кръга и повлече Крот със себе си. Може би се е надявал да спаси и двама им. Но вместо това спасиха нас. Дрог взеха своите жертви.
— Току-що умряха двама мъже — каза Кейтлин с удивление. — Някой от вас изобщо осъзнава ли това? Обсъждаме смъртта им като че ли са някакви непознати.
— Господарят Крот вече го няма — заяви момчето-дявол. — Нито един от нас освен Арманд не го харесваше особено. А сега и него го няма. Спестете си тъгуването за после. Така или иначе с нищо не може да ни помогне.
Последва тишина.
— Ти знаеше, че ще умрат — каза Карвър.
— Да — отвърна Джак.
— Колко още от нас ще последват съдбата им? — попита той.
— Това няма да ви кажа — отвърна той. — Ще повлияе на изхода.
В този момент вратата на стаята се отвори и вътре влезе висок набит мъж с гъста бяла брада и малки сини свински очички. Бе облечен в безупречно изгладена униформа, на гърдите му висеше медал.
— Леле! — извика той добродушно. — Добре дошли в бърлогата на лъва!
Генерал Монпелие бе мъж като канара, с груби обноски, лишени от изтънченост. Просто не бе възможно да остане незабелязан. Той мина покрай всички, здрависа се с тях и им се представи. На лицето му бе изписано особено задоволство, сякаш бе забравил това, че целият Лондон извън неговото летище е нападнат от вештици. Генералът се чувстваше в свои води единствено по време на война, когато всичко се бе изправило срещу него.
— Така, така — започна той. — Значи сте минали през тунелите, а? Нямаше да го повярвам, ако не го бях видял със собствените си очи. Кой от вас е детектив Карвър? Карвър се представи. — Е, Карвър, да не губим време. И двамата сме заети мъже. Да говорим.
— Във вашия кабинет — каза Карвър. — Ако обичате. Имам нужда от подписа ви, за да гарантира правото ми да използвам един от вашите небесни кораби.
— Разбира се, разбира се — отвърна генералът. — Веднага се връщаме.