Двамата излязоха от стаята и тръгнаха по коридора към кабинета на Монпелие. По пътя той се тюхкаше за това, че проклетите, подобни на кучета животинки бяха обсадили летището и продължаваха да прииждат, независимо от това колко стреляха по тях.
— Право да ви кажа, Карвър, искрено се надявам, че писмото ви е реалност. Ще бъде много неприятно, ако сте дошли дотук за нищо.
— Имаме нужда от този кораб, генерале. И Дворецът е на същото мнение. Писмото ми идва директно от най-високопоставените служби.
— Така и трябва! — заяви генералът. — Тези неща са гордостта на кралския флот. Не мога да ги предоставя на всеки срещнат, дори и на вас, без разрешението им. А къде е старият Мейкрафт?
— Ами някъде навън — отвърна Карвър.
— Отдавна не съм се забавлявал толкова — заяви Монпелие при влизането в кабинета си. Затвори вратата.
— Боя се, че оттук нататък ще става все по-малко забавно — каза Карвър, но тонът на гласа му накара генерала да се обърне. Към лицето му бе насочено дуло на пистолет, на няколко сантиметра от носа му.
— Какво, по дяволите, означава това? — извика Монпелие.
— Съжалявам, генерале. Тук съм без разрешение от Двореца. Няма никакво писмо. Имат си много работа, а и аз нямах време да чакам разрешението им, за да взема небесен кораб. Затова донесох собственото си разрешение.
— Ще откраднете небесен кораб? Не постъпвайте като глупак. Ако ме застреляте, само след секунди тук ще гъмжи от полицаи.
— Какво ви засяга. Нали ще сте мъртъв — отвърна Карвър без капка колебание. — Съжалявам, генерале, но това е твърде важно, за да позволя на бюрокрацията да ми попречи. А сега, смятам, че имате да ми дадете някои документи, подписани от вас.
Дъждът блъскаше сивата повърхност на небесния кораб. След като се удряше по дебелата тъкан, се спускаше надолу и се изливаше върху чакъла. Там, до вратата на кабината, стоеше Грегор. Той потропваше с ботуши и потриваше ръце, за да се сгрее. Палтото му бе закопчано догоре, а шапката му се бе килнала надолу над лицето му. На фона на огромния кораб изглеждаше миниатюрен, една дребна фигурка, сгушена до кабината на балона.
Грегор пъхна цигара в устата си и я запали. Той пуфтеше, когато от западната страна към него се насочиха група хора. В далечината се чуваха приглушените изстрели на войниците, които се опитваха да отблъснат мрачните фигури, прокрадващи се през полетата, привлечени от светлината.
Интересно, как се бе стигнало дотам. Преди шест години се бе измъкнал на параход от Сибир, бягайки от затворническа колония, където бе изпратен за дезертьорство от руските въоръжени сили. Той не бе боец, а страхливец. Признаваше си това, макар и сам на себе си. Просто по неприятно стечение на обстоятелствата бе решил да избяга, преди службата му да приключи.
За известно време в Лондон му бяха послужили фалшиви документи за самоличност, но като руски емигрант в Англия за него имаше работа само на доковете, а той нямаше особени заложби в областта на риболова. След година пренасяне на щайги бе чул, че летището на Финсбъри парк се нуждае от пилоти на небесните кораби. Записа се. В родината си бе пилотирал по-тромавите руски небесни кораби за около шест месеца. Знаеше за какво става дума. А и армията бе готова да забрави за това откъде бе дошъл, в замяна на уменията му.
И така, Грегор бе избягал от една войска, за да се присъедини към друга. Той нямаше нищо против. Първо, тук времето бе по-хубаво. Парите му стигаха, коремът му никога не бе празен, а и можеше да се сдобие с американски цигари, когато си пожелаеше.
Но сега трябваше да си признае, че бе объркан. Насред цялата тази бъркотия някакъв детектив на име Карвър бе изпратил телеграма на генерала с изискване за небесен кораб. Беше съобщил, че е получил одобрението на Двореца и мисията му бе да спаси Лондон.
— Ще се изненадам, ако изобщо се появят, какво остава да донесат писмо с подобно разрешение — бе заявил Монпелие, но явно бе сгрешил и за двете неща. Те бяха тук заедно с документи, подписани от генерала, които позволяваха използването на небесния кораб и Грегор в това число за период от двадесет и четири часа.
Грегор вдигна рамене. Така или иначе предпочиташе да бъде в небето, където мръсните вештици не можеха да го хванат, отколкото на земята.
Небесният кораб се издигна над чакъла с оглушителен рев на двигателите си. Огромният му корпус се понасяше постепенно нагоре. На юг небето се озаряваше от светкавици, поне бурята бе започнала да стихва. Елейзабел гледаше през прозореца на кабината, докато всичко отдолу се смаляваше и се извиваше в посоката, в която се завърташе корабът. Земята се отдалечаваше, сякаш те бяха неподвижни, а тя просто изчезваше.