— Виждаш ли? Виждаш ли какво има там? — попита Кейтлин, притискайки се към прозорчето на кабината.
— Господи! — Таниел дишаше тежко.
То се виеше около обкръжаващите го сгради като птичи нокът, огромна готическа постройка, катедрала от злоба, която се извисяваше назъбена, злокобна и страховита. Кулите проникваха в небето. Повърхността й бе изпъстрена със злобните погледи на готически фигури от камък. Някои части от нея като че ли се бяха разтопили, а други се открояваха ярко с извитите си остриета и балкони. Високи сводести прозорци гледаха невиждащо с черните си стъкла, островърхи кули с подпорни стени и камбанарии. Беше отчасти замък, отчасти църква, отчасти храм. Нещо, конструирането на което бе отвъд способностите на други освен на най-лудите архитекти. Потопена в червената светлина на облаците отгоре, тя излъчваше някаква адска лудост. Извисяваше се гротескно и гордо като извита кървава корона.
— Утробата на мрака — поясни Джак, който стоеше зад тях. Той го знаеше и без да вижда. — Точно там трябва да отидем.
— Но как се е появила на това място? — попита Кейтлин. — Защо преди това не можехме да я видим?
— От много години насам е била покрита с плащ, невидима за нашите очи — отвърна момчето-дявол. — Със Стражи на силата, които досега не съм усещал. Но сега Стражите са свалени. Катедралата трябва да се отвори, за да приеме боговете на Братството. Глау Меска вече идват насам. Разполагаме с много малко време.
— Но… как се е озовала тук? — повтори въпроса си Кейтлин, недоволна от отговора.
— По същия начин, по който и вештиците — отвърна Джак. — А сега се подгответе. Времето почти изтича; останалото зависи от вас.
Небесният кораб се приближи до отвратителното здание и спътниците се подготвиха, доколкото им бе възможно, а в съзнанието на всеки звучеше въпросът кои от тях щяха да загинат сред стените на демоничната катедрала на Братството.
Летището на Финсбъри парк бе под обсада и амунициите вече бяха на привършване. Съществата не спираха да прииждат и независимо колко падаха убити, на тяхно място идваха нови три. Някога пустите поля сега бяха покрити с трупове, но това не възпираше вештиците, които стъпваха върху тях, водени от силния си глад, привлечени от светлините и живота зад граничната стена.
Джеръб Уейтли бе начело на защитата. Той очакваше с известно объркване заповедта за използването на натоварените с бомби небесни кораби, за да ги изпрати за помощ или да използва бомбите им за защитата на базата. Но подобна заповед така и не бе издадена. Двата небесни кораба стояха неизползвани. Той бе видял как единият от тях бе взет от някакви непознати и се бе отправил към Стария квартал. Беше се борил, докато нещата вече не бяха станали безнадеждни, и сега бе тръгнал към кабинета на генерала, за да изиска използването на последния небесен кораб за евакуиране на базата. Хората му бяха изтощени, обкръжени и губеха. Базата трябваше да бъде напусната. Ако не успееше да накара генерала да разпореди подобно нещо, щеше да се нагърби с организирането на бунт.
Отстъпване. Изтегляне… Мислеше как точно да формулира молбата си… не, по-точно искането си. Почука на вратата на кабинета на генерала. Отговор не последва. Той се намръщи. Никой не бе виждал генерала вече почти час. Почука отново, но както и предишния път, нямаше отговор. Той опита да отвори вратата, но тя беше заключена.
— Генерале? — извика той. Отново тишина. Извади пистолета си. Сега беше време за решителни действия, а не за оттегляне. По дяволите военният съд. Отстъпи назад, прицели се във вратата и отнесе ключалката й.
Вратата се отвори. До закрития с капаци прозорец имаше масивно бюро с книги и документи. Там, завързан за стола си, със запушена уста седеше генералът, почервенял от яд и издаващ нечленоразделни звуци през чорапа в устата си.
— А — каза Джеръб, сякаш това обясняваше всичко.
ГЛАВА 25
Катедралата
Пазачи
Дворът на катедралата бе пуст. Високите огради, които я изолираха от останалата част на Стария квартал, не позволяваха и на вештиците да припарят вътре посредством Стражи, талисмани и сили отвъд човешките възможности. Вештиците виеха и издаваха смразяващи звуци от порутените улици на Камбъруел в отчаян опит да достигнат големия небесен кораб, който се бе снижил ниско долу, на около пет метра от каменния паваж. Но катедралата бе отделена от Стария квартал, за да не проникнат в нея съществата, превзели целия Лондон. Въпреки че хората от Братството знаеха как да се справят с вештиците, те все още бяха човешки същества, уязвими от гадините. Ако нещо се промъкнеше отвъд тези стени, това бе само по повелята на Братството.