— Но кажи ми за вештиците, татко? Къде се вписват те в този нов век на науката, разума и логическата мисъл?
Джедрая леко наведе глава.
— Не се вписват — отвърна той. — Точно по тази причина ги убиваме.
Когато Таниел бе на единадесет години, уменията на баща му, които го бяха превърнали в легенда, му бяха изневерили. Така и не откриха онова, което бе преследвал, а от самия него също бе останало твърде малко.
Приятелката на Джедрая — Кейтлин — се зае с обучението на момчето. Джедрая му бе оставил къща и приличен доход, тъй като ловът на вештици бе доста рентабилна професия заради опасността, на която се излагаше човек. Парламентът отпускаше заплати и премии, които караха адвокатите да скърцат със зъби от завист. Кейтлин се премести в дома на Таниел и продължи обучението му като ловец на вештици. Това бе единственото му обучение още от осемгодишна възраст. Не се бе занимавал с нищо друго. С времето учителят и ученикът станаха приятели, а след това и ловни другари. Таниел затвори чешмата и отиде да види как е момичето. Тя беше доста интересна. В началото, когато бе решил да я вземе със себе си, не беше мислил много — просто бе сметнал, че не бива да я оставя в това състояние да броди сама из Стария квартал. В действителност дори не бе мислил за това какво щеше да стане, след като се оправеше. Вероятно щяха да открият родителите й и да им я върнат. Но ако не се оправеше?
Този въпрос се въртеше в главата на Таниел, докато прекоси коридора до стаята си, където бе заключено момичето. През цялото време в съзнанието му изникваха противоречиви мисли. Имаше малко приятели и никой от тях не му бе достатъчно близък. Но това бе участта на ловеца на вештици. Работеше през нощта, почти винаги сам. Обучението му се извършваше у дома. Но все пак имаше Кейтлин, нали така? А познаваше и други ловци на вештици. Беше щастлив. Можеше да гние в приют за бедни вместо да печели в пъти повече от по-голямата част от хората в Лондон. Можеше да бъде и по-лошо.
Той отключи стаята и пристъпи вътре, потънал в своите мисли.
— Един джентълмен би почукал, преди да влезе — каза момичето тихо.
Таниел бе внезапно откъснат от мислите си.
— О…, Аз много съжалявам, аз… не очаквах да си будна.
Тя лежеше на една страна, завита до брадичката. Кожата й блестеше от пот, а русата й коса падаше върху бузите. Но очите й бяха отворени и тя го гледаше.
— Температура ли имаш?
— Студено ми е — отвърна тя. Погледът й се плъзна към отворената врата, след което се върна обратно на него. — Кой си ти?
— Таниел Фокс, мис. На твоите услуги.
— Може ли да хапна нещо? — попита тя с дрезгав глас.
— Разбира се. Може би нещо готвено?
Тя кимна леко и се облиза, след което се усмихна, което й придаде вид на доволно коте.
— Веднага се връщам — каза той и се насочи към вратата.
— Как попаднах тук? — дочу се отново гласът на момичето.
— Не си ли спомняш? — попита Таниел.
— Не — отвърна тя. Очите й се разшириха и тя придърпа завивката по-нагоре. — Не мога да си спомня нищо!
Таниел се приближи до нея. По лицето й бяха изписани страх и безумие — същите, които бе забелязал, когато я видя за пръв път.
— Успокой се. С времето ще си спомниш. Знаеш ли как се казваш? Да започнем с това.
Тя изглежда се поуспокои малко.
— Да, помня как се казвам — каза, очевидно успокоена от този факт. — Елейзабел Крей.
— Нека тогава ти донеса нещо за ядене, мис Елейзабел, след което ще продължим разговора си.
Тя кимна отново. Трепереше и продължаваше да се поти. Таниел се изправи и излезе, затваряйки вратата зад себе си. След няколко крачки той се върна и завъртя ключа в ключалката.
ГЛАВА 3
Жена с лоша репутация
Работа на улицата
Неприятен обрат на съдбата
Мъри Улбъри бе родена под лоша звезда. Това бе единственото възможно обяснение. Как иначе момиче от заможно семейство щеше да стигне дотам, че да стои на „Хенгманс Роу“ в студена ноемврийска вечер с лице, изписано като на кукла, и да праща въздушни целувки на минаващите таксита и коли?