Катедралата се извисяваше над тях подобно на тъмночервена планина от извивки, сводове и колони. Тя сякаш издаваше някакъв монотонен звук, който караше главата и ушите на Таниел да пулсират, докато се спускаше надолу по въжената стълба, която висеше от кабината и стигаше до двора й. Като се изключеше бъркотията отвъд оградата, звукът от двигателите на небесния кораб и непрестанният басов тътен на катедралата, в двора бе съвсем тихо и спокойно. Сякаш тук не бе валял дъжд, както в останалата част на града. Вероятно причината бе в това, че мястото се намираше в окото на бурята.
Таниел стъпи на двора и се огледа наоколо. Отдясно бе главната порта на катедралата, която имаше две крила, лакирани с черен лак, по които със злато бяха изобразени най-различни форми и символи. Наблизо Кейтлин и Карвър привързваха въжето-котва на небесния кораб към голямата летва, с която бе залостена портата. Грегор трябваше да ги изчака. Той така или иначе нямаше друг избор, защото за развързването на въжето бяха необходими двама души: един да придържа кораба да не мърда и друг да отвърже въжетата. Не можеше да напусне кораба, за да го освободи, защото той щеше да излети без него. Съдейки по разгорещените спорове по време на спускането, можеше да се каже, че той не бе съгласен на това, но най-накрая всички млъкнаха и затаиха дъх. Не знаеха какво точно му е казал Карвър, за да го накара да им сътрудничи, но след разговора им той бе пребледнял и разтреперан. Елейзабел слезе по стълбичката последна.
— Толкова е пусто — отбеляза тя. Таниел мислеше същото. — Таниел, защо няма никакви пазачи?
— Защото знаят, че няма кой да се промъкне вътре — обади се момчето-дявол. — Стражите по вратите са толкова могъщи, че нито един ловец на вештици не би могъл да ги преодолее. Самата Тач ги е нарисувала и само тя може да ги премахне.
Таниел не се замисли над думите на Джак, защото знаеше, че не бяха дошли тук, за да стоят отвън. Все трябваше да има начин да влязат.
— Но вероятно — каза Елейзабел — ако някой има представа от изкуството на Тач, ще може да отвори вратата.
Момчето-дявол се усмихна. Това бе толкова необичайно за него, че даже изглеждаше ужасно.
— Тя се учи — каза той с дрезгавия си глас.
Таниел вдигна поглед към небесния кораб над тях.
— Не можем ли да използваме бомбите на борда на това нещо? — попита той и се приближи към мястото, където бяха закачени някакви масивни предмети.
— Трябва да бъдем сигурни — каза Джак. — Трябва ни Тач. Бомбардирането на катедралата може да блокира пътя ни навътре.
Елейзабел вече се беше приближила до портата и обхождаше повърхността й с поглед.
— Не я докосвай — предупреди я момчето-дявол. — Стражите могат да те убият.
— Няма да я докосна — увери го Елейзабел и започна да чертае своя Страж във въздуха.
Таниел я наблюдаваше с леко учудено изражение на лицето. Тази нова нейна способност, подарък за сбогом от Тач, вече й се удаваше напълно. Внезапната поява на подобно нещо у някого бе в състояние да обърка и най-издръжливата психика, също като да се събудиш с нов крайник, но Елейзабел вече го бе приела. Това бе нейната сила, си бе казала тя. Нищо не можеше да я срине толкова лесно. През изминалата седмица бе преминала през неща, които не би пожелала дори на най-големия си враг, и бе останала с всичкия си. Успяваше да се приспособи към всяка ситуация, да открие ключ за всяка врата.
Той се спомни за целувката им и се усмихна сам на себе си въпреки страха. Помисли си какво ли щеше да стане с тях, когато всичко това приключи.
Елейзабел нарисува и последната черта от Стража като че ли това бе най-естественото нещо, което можеше да направи. Това бе Страж на Отрицанието, който притежаваше силата да разсее всички останали Стражи. При други обстоятелства не бе толкова лесно да бъдат премахнати Стражите на Тач. Но всеки, който бе поставил Страж, можеше да го отзове със същия успех и тъй като Елейзабел бе наследила способността си от Тач, шансовете й бяха огромни.
Тя отстъпи назад, оставяйки фигурата да се рее във въздуха пред нея.
Нищо. И после заслепяваща светкавица, която накара всички тях да прикрият очите си. Стражите на вратата блеснаха ярко и избухнаха като барут. След малко започнаха да тлеят и изчезнаха. Сега златото от символите бе потъмняло и зацапано, тъй като силата им се бе изпарила. Елейзабел погледна към Таниел и му се усмихна.
— Бас държа, че старата вештица ще съжалява за това, че някога е срещала мис Елейзабел Крей — каза Карвър ухилен. — Но сега на работа. Нямаме време.
Ритуалът napthau’es’maik бе отнел около два дни. Всеки член на Братството бе научил своята част като по вода. Необходимо бе церемонията да продължи без прекъсване, за да има успех, но четиридесет и осем часа бе твърде дълъг период от време за когото и да е, за да запази концентрацията си. Затова бдението се извършваше на смени по четири часа, като не се променяше наведнъж, а постепенно. Окултистите се оттегляха и биваха замествани съвсем плавно, така че във всеки един момент да има не по-малко от двадесетина от тях, които да осъществяват церемонията.