За успешното завършване napthau’es’maik бяха необходими повече от хиляда компонента. Правилните молитви трябваше да се произнесат в правилната последователност; за кръга на призоваване трябваше да бъде призован поотделно всеки един от сто и тринадесетте Стражи, тамянът следваше да се приготви и да се изгори в точните съотношения, всеки от участниците в церемонията трябваше да премине през ритуално пречистване всеки път, щом се присъединяваше към групата, помазването трябваше да се осъществи, преди Тач да се присъедини в самия край на церемонията, за да призове Глау Меска да слязат на земята. Имаше много неща, които да се сбъркат и само един верен начин.
— Пайк! Пайк! Къде си, проклетнико?
Тач се носеше по каменните коридори на катедралата към мястото, където спеше Пайк, и викаше. Докторът току що бе приключил с извършването на една особено сложна част от pthau’es’maik, толкова деликатна, че не можеше да я довери на никого другиго. Сега искаше да си почине.
— Да, го’жо. Какво мо’а да направя за вас? — обади се Кюриън Блейк, който стоеше от външната страна на вратата, зад която спеше Пайк.
— Махни се от пътя ми, ти, нещастен колониален пън! Казах, изчезвай! Пайк!
Високият американец измери с поглед жената, която стоеше пред него. Такава загуба, помисли си той. Красивото осемнадесетгодишно момиче, прекрасна английска роза, ако изобщо имаше такава, която бяха напълнили с бодли. Тач имаше лицето и тялото на това младо момиче, но все още изглеждаше стара. Здравите й кости пукаха, деликатните пръсти на ръцете й бяха извити от артрита, гласът й бе дрезгав като на сврака. Каква загуба само.
— Той спи, мис Тач — заяви Блейк. — Каза да не го безпокоя. — За разлика от другите членове на Братството, Блейк не удостояваше Тач с особено уважение. Докато те се прекланяха пред нея и изпълняваха всяка нейна прищявка, той не се държеше с нея по някакъв особен начин. Това я вбесяваше.
— Ти негов слуга ли си, а? Говори, казах!? Слуга?
— Докато на слугата му плащат, за да изпълнява, каквото докторът поиска от него, да.
— Пайк! — изрева тя и вратата се отвори. В нея застана самият доктор, облечен в пижама и побутващ очилата нагоре по носа си.
— О, мис Тач! Каква…
— Някой е отворил вратата на катедралата! — изпищя тя. — Усещам го. Всичките ми Стражи са разбити. Някой е проникнал вътре, глупак такъв!
На доктора му трябваше известно време, за да проумее какво му казваше старата, но това му подейства като кофа със студена вода.
— Господин Блейк! — каза той рязко. — Намери натрапниците и се отърви от тях!
— С най-голямо удоволствие — каза той и се оттегли.
— Веднага ще се облека — каза той на Тач. — Признавам си, че не очаквах някой да успее да се приближи толкова до нас, но има начини да се справим със ситуацията.
Сякаш се разхождаха по артериите на някакво огромно спящо чудовище.
Вътрешността на катедралата бе облицована със злато, черен камък и червен лак. Златно, черно и червено, червено и черно, и златно и никакъв друг цвят или нюанс сред тях. Декорирани сводове, оброчни олтари, малки червени ниши със запалени в тях черни свещи. Цветовете бяха така наситени и неизменни, че привличаха силно погледите им и ги потискаха. Толкова прекрасни, богати цветове, а в същото време агресивни, тъмни и могъщи.
— Мразя това място — прошепна Елейзабел.
— Има известен чар — обади се Кейтлин, която често носеше червено и черно и ги съчетаваше прекрасно.
— Внимателно — каза Карвър. — Може би вече са разбрали, че сме вътре. — Неговият пистолет бе зареден, както и тези на ловците.
— Знаят — прошепна момчето-дявол.
— Знаеш ли, вероятно е някакъв тип вештица, която е безформена — разсъждаваше Пайк, докато крачеше по мрачния коридор. — Те обладават живи същества. Също като крейдълджак, кучета-плъхове и така нататък.
— Глупак! Аз съм запозната с всичко, което може да се знае за вештиците — сряза го Тач.
— Но разбира се, че е така — отвърна Пайк. — Моля да приемеш най-дълбоките ми извинения. Искам да кажа, че от известно време призоваваме вештици от различни видове.