Сега Таниел атакуваше. Първо замахна към корема на Блейк, а после — в посока към очите. Блейк го отблъскваше умело. Отвърна с несложна тристепенна комбинация, с която Таниел успя да се справи с лекота. Те се изпробваха взаимно за слабости. Все още нито един от тях не се биеше с всичките си способности и Таниел се стремеше да отложи този момент колкото може по-дълго, защото ако Блейк го нападнеше с цялата си мощ, той се съмняваше, че щеше да издържи дълго. Само едно подхлъзване и Блейк щеше да спечели, но той не можеше да позволи това да се случи. Беше взел решение и знаеше как трябва да постъпи. Но всичко зависеше от времето.
При тази си мисъл той се спусна напред и замахна. Блейк остана изненадан от внезапната проява на сила и не успя да отблъсне удара съвсем умело. За негово нещастие бе ранен по външната страна на ръката. Той изруга и се отдръпна назад, но раната не бе толкова дълбока и не бе засегнала нерви. Ръката все още можеше да му служи. Таниел се възползва от преднината, която бе получил и се втурна в бой. Кънтенето на сабите отекваше из залата.
— Не е зле, господарю Таниел Фокс — каза Блейк. — Никак не е зле. Сега вече започвам да се забавлявам.
— Много се радвам — отвърна Таниел и отново нападна, отблъсквайки сабята на Блейк и го удари в носа.
Блейк залитна назад, ругаейки, и докосна лицето си с ръка.
— Счупи ми проклетия нос! — извика той. Таниел пробиваше защитата му с чисто безразсъдство. Боравещият с нож трябваше да се пази, да се отдръпва и да напада единствено, когато му се удадеше подобна възможност. Иначе рискуваше да загуби някои от пръстите си. Но Таниел бе нападнал Блейк, сварвайки го неподготвен, с което се бе изложил на огромна опасност. Блейк не успя да отреагира, тъй като бе силно изненадан от дързостта му. Биеше се като човек, когото не го бе грижа за собствения му живот.
Но край с това. Следващият път Блейк щеше да бъде подготвен. Вече познаваше тактиката на Таниел. Още една грешка и край.
Таниел погледна към Кейтлин и нещо в погледа му я накара да почувства силно напрежение, тя видя неговата решителност. Готвеше се да направи нещо, но какво? Ходж почти бе свалил пищова си, но имаше възможност да я простреля, ако мръднеше. Тя бе бърза, но не чак толкова.
— Това бе мръсен номер, момче — каза Блейк. Вече не беше толкова радостен. Носът му бе смачкан, а под очите му имаше синини. Той вдигна ножа си. На лицето му бе изписан гняв, който на фона на червената светлина в стаята изглеждаше зловещо. Втурна се към Таниел. — Край на игричките.
— Край — отвърна Таниел и се втурна напред, пускайки Блейк покрай себе си като тореадор, изви се и заби ножа си в челото на Ходж. Блейк леко засегна ръката на Таниел, но бе твърде изумен, за да приложи голяма сила. Кейтлин измъкна пистолета от ръцете на Ходж. Американецът не можеше да повярва на очите си. За момент остана така, но скоро се осъзна и измъкна пистолета си от кобура, насочвайки го към Кейтлин. Но беше твърде бавен. Макар и с лява ръка, Кейтлин се прицели и стреля, а куршумът на Блейк се заби в тавана, тъй като той се строполи назад, мъртъв.
Кейтлин не смееше да мръдне, разсъждавайки върху онова, което бе успяла да направи съвсем спонтанно. Елейзабел зяпаше с отворена уста. Таниел стоеше, притискайки ръката си. И тогава всичко им стана ясно.
— Таниел! — извика Елейзабел и се втурна към него. Той се захили и я прегърна, но в следващия момент изпъшка от болка и тя се отдръпна. На лицето й бе изписана внезапна загриженост.
— Ранен си — каза Елейзабел и отмести съдрания му ръкав настрани, за да види раната.
— Не се тревожи — отвърна той. — Просто драскотина.
Кейтлин пристъпи зад Елейзабел.
— Е, Таниел Фокс — каза тя с усмивка, оглеждайки се наоколо. — Предполагам, че все пак си син на баща си. — Внезапно спря и усмивката й помръкна.
— Какво има? — попита Таниел.
— Ето там — посочи тя. — Нещо помръдна. — Кейтлин се втурна в посоката, преминавайки между масите.
— А — каза Карвър, ухилен. По лицето му се стичаше кръв и той се надигна от мястото, където лежеше. — Мис Бенет. Извинявам се. Изглежда съм прострелян.
ГЛАВА 27
Галерията
Грегор отново свободен
Приливът настъпва
Към тях се приближаваха стъпки, придружени от гласове.
Намираха се в тесен каменен коридор — един от многото между отделните стаи — и на практика се бяха изгубили. Момчето-дявол Джак им бе казало, че церемонията се провежда в зала, чиито размери позволяваха присъствието на много хора в нея. В началото смятаха, че няма да имат особени затруднения при откриването й, но вътрешността на катедралата бе така оплетена с многобройните си стаи и коридори, че приличаше на лабиринт от златисто, черно и червено, и сега те просто нямаха представа къде се намират.