Елейзабел открехна една дъбова врата в стената и те минаха през нея. Помещението, в което попаднаха, наподобяваше хранилище за книги, разхвърляни небрежно наоколо без особен ред. Стъпките постепенно се усилиха, минаха пред вратата и започнаха да заглъхват.
— Вероятно вече всички ни търсят — предположи Кейтлин. Таниел разсеяно презареждаше пистолета си.
— Само да се добера до Тач, ще й пръсна мозъка — мърмореше сам на себе си.
— Но ти не знаеш как изглежда — отбеляза Елейзабел.
— Но ти знаеш — отвърна й той.
— Мисля, че ще успея да я позная — каза тя, не толкова уверена, колкото Таниел.
— Трябва да сме близо — заяви Таниел. — Церемонията се извършва някъде наоколо.
— Но катедралата е толкова голяма — обади се Елейзабел. — И церемонията не е по-малка — отбеляза той. Бяха оставили Карвър, след като го превързаха и му помогнаха, доколкото това им бе възможно. Кейтлин смяташе, че ще оживее, но не можеше да се движи. Бяха го завели до една стаичка, встрани от залата, в която се бяха борили срещу кучетата-вештици, с обещанието да се върнат да го вземат. Той ги подкани да тръгват по-бързо. Много по-важни неща от живота му бяха заложени на карта.
Те отвориха вратата на стаичката и продължиха надолу по коридора, като не спираха да се ослушват. Пътят им напред изглеждаше чист. Явно Братството бе твърде заето с церемонията.
Внезапната сила, с която усещането за вештици връхлетя Таниел, го свари напълно неподготвен. Той падна на колене на земята съвсем неочаквано. Чуваше как Елейзабел му говори нещо, но гласът й бе толкова далечен, че той не разбираше нито дума от казаното. Тя се бе навела над него, а на красивото й лице бе изписана силна загриженост. Кейтлин бе също толкова уплашена. Господи, какво беше това?
Пред очите му изникнаха ужасяващи картини. Тъмнина, скован от студ мрак, солените дълбини на най-дълбоките океани, където до скалите не достигаше нито лъч светлина, а налягането бе толкова силно, че можеше да смачка човек като зрънце грозде. И тогава той видя резултата от пъклените дела на Братството, онова, което щеше да се случи, ако церемонията бъдеше завършена. Океаните щяха да излязат от коритата си, които щяха да се разцепят, пускайки на свобода ужаса, заровен там от векове. Лондон щеше да бъде покрит от морето и нещата, излизащи от водите и пропастите на Атлантика и Полярния кръг, вештиците щяха да беснеят с викове и рев по останалата суша. В съзнанието му изникнаха огромни, високи около километър същества, които пристъпваха с бавни крачки, полу невидими сред облаците мъгла; неща, които не биваше да съществуват, развихряха океаните и изпращаха цунами, за да разрушат човешките градове; децата щяха да се раждат с хриле и ципи между пръстите.
Сушата щеше да бъде погълната от морето, а когато водите му се отдръпнеха, всичко щеше да е разрушено. И тогава щеше да се появи новият вид, съществата от дълбините, слугите на тъмните богове, познати на хората като Глау Меска. Щяха да издигнат величествени храмове и градове, съградени от кости и плът. Ужасът им щеше да се разпространи като тумор, докато накрая след сто години, броени от този момент, Майката Земя щеше изцяло да им принадлежи. Видението внезапно изчезна, оставяйки Таниел задъхан, потен и обвил ръце силно около тялото си. Усещането му за вештици бе намаляло драстично, но главата му все още пулсираше. Той прекара няколко секунди, без да помръдне, за да осъзнае къде се намираше.
— Таниел, добре ли си? Какво има?
— Същинската церемония е започнала — каза той, напълно уверен в думите си. — Тач е започнала процеса на призоваването на Глау Меска при нас. Не усещате ли идването им?
— Аз… чувствам нещо — каза Елейзабел колебливо.
— Аз да — заяви Кейтлин. — И идва от тази посока. — Тя посочи нагоре по коридора.
Усещането им имаше свой епицентър. Това бе портата, където стоеше Тач и призоваваше Глау Меска. Таниел усещаше върху себе си страховития поглед на тези създания, които не се побираха в рамките на човешкото въображение. Точно в този момент, повече от всичко друго, той изпита неистовото желание да затвори портата, да заслепи тези очи, за да не се чувства като прашинка под зоркия им поглед.
Отново се чуха стъпки, но Таниел и Кейтлин дори не се опитаха да се скрият. Те закрачиха нагоре по коридора, през пищния интериор на катедралата и когато пред тях се изправиха двамата окултисти с роби и качулки, ги застреляха на място, преди изобщо да им дадат възможност да извадят оръжия.