Таниел прескочи телата им съвсем хладнокръвно. Никога преди това не бе убивал човек, с изключение на един обсебен от вештица преди много години. Но сега не чувстваше угризения. Братството бе спомогнало за появата на вештиците. Бяха избили стотици, а може би хиляди хора по улиците на Лондон. А сега искаха да навлекат зло, което можеше да погълне целия свят.
На фона на всичко това техният живот изглеждаше нищожен и точно в този момент Таниел осъзна как се бе чувствал баща му през всичките онези години при мисълта, че единственото същество, което бе обичал от цялото си сърце, бе убито и лежеше в гробищата. Сега му стана ясно защо Джедрая се бе затворил в себе си по този начин. Защото бе чувствал същата болка, каквато изпитваше и синът му в този момент. И след всичко случило се, това изглеждаше незначително.
Пътят, по който ги бе повел Таниел, ги изведе до едно стълбище, дълбоко в сърцето на катедралата. Пред тях се изпречиха още трима окултисти, но той ги застреля с такова хладнокръвие, сякаш стреляше по тенекиени кутии. Пътят бе къс, тъй като вече се намираха близо до залата на церемонията, когато му се яви видението. Таниел се спря в основата на още едно стълбище, което обаче бе тясно и трудно различимо. Той постави пръста си на устата, за да им направи знак да замълчат и надзърна зад ъгъла. Кейтлин видя как леко се отдръпна назад, след което изскочи напред с пистолет в ръка и стреля три пъти. Нещо се строполи и Таниел се отмести, когато покрай него надолу по стълбите се търколи тялото на един пазач.
— Не могат да ни спрат — заяви той. — Не са много и всичките са необходими за церемонията.
— Таниел — обърна се към него Кейтлин с ръка на рамото му. — Бъди внимателен.
Той я погледна с безизразен поглед.
— Няма да се проваля — каза, след което се изкачи по стълбите. Те тръгнаха след него. Отгоре имаше врата, лакирана в черно, изпъстрена със символи и гравюри.
Той мина през нея и звукът се усили. Наоколо се носеше монотонно пеене, грубо и гърлено. Сякаш певците наблягаха на всяка буква. Това бе церемониална зала. Висок и къс балкон със златен обков, с декорирано перило, разположено между дръпнатите на две страни тъмночервени завеси. Имаше достатъчно място за зрители, но нямаше пейки. Вместо тях бе поставена платформа, от която можеха да се наблюдават ритуалите отдолу. Нямаше запалени лампи и ъглите, в които се събираха завесите бяха тъмни. Но светлината отдолу обливаше черните каменни плочи по земята, а червената светлина, идваща отвън, придаваше на пламъка на свещите кървави отблясъци.
Залата бе точно толкова голяма, колкото я бе описал Джак. Продълговати прозорци, високи по петнадесет метра и широки едва половин метър украсяваха стените като драскотини на гарван. Те се спускаха от един масивен витраж във формата на диамант, намиращ се на същата височина, на която и балконът, на който стояха те в момента. Под тях, върху черен обсидиан, бе разположен огромен кръг за призоваване, направен от злато, който блестеше силно. От него към централната пътека се простираше пукнатина, в която гореше огън. От двете й страни стояха окултистите от Братството с тъмночервените си плащове и маски-огледала. От едната страна на залата имаше дървени маси с гравирани демони и готически фигури, върху гърбовете на които бяха сложени стари книги. Сега един от окултистите четеше на глас на фона на монотонното пеене на останалите. В друга част на залата се виждаше каменен олтар с издълбани в кръг жлебчета, пълни с кръв. Дори на фона на червената светлина бе ясно, че бяха запълнени неотдавна.
А там, в кръга за призоваване, стоеше младо момиче, прегърбено като старица. Ръцете й, с пръсти, сгърчени като животински нокти, бяха разперени напред. Главата й висеше надолу, а очите й бяха затворени, сякаш спеше или пък се бе съсредоточила силно върху нещо.
— Това е тя — каза Кейтлин.
— Така е — дочу се глас от сенките зад тях и Елейзабел усети студеното дуло на пистолет опряно в тила й.
Грегор гледаше нервно през прозорците на пилотската си кабина и се молеше пасажерите му да се върнат колкото може по-бързо. Седеше така, обзет от страх, вече почти час и поддържаше височината на кораба, дъждът бе спрял и светкавиците вече пронизваха небето по-рядко. Той виждаше какво се случва отвъд стената. Отвратителните същества дращеха, бореха се и виеха в опит да я прескочат. Вештиците бяха привлечени към силата, която се криеше вътре като железни стружки към магнит. Въпреки че засега стените успяваха да ги задържат навън, той очакваше във всеки един момент нещо да се покатери при него по въжето, завързано за резето на портата. Нещо зло.