От самото начало той не си бе представял нещата по този начин. Смяташе чисто и просто да остави Карвър и другарите му там, след което да си тръгне.
Но къде ще отида? — помисли си той на руски. Сигурно летището вече е превзето, а войниците са мъртви или евакуирани. Не мога да се измъкна от Лондон, както войската не може да навлезе. Ще се изгубя и ще тръгна отново към центъра. При добро стечение на обстоятелствата.
Намираше се в задънена улица. Не можеше да се освободи, без някой да му окаже помощ с въжетата, тъй като небесният кораб щеше да отлети при развързването. Обкръжен бе от смърт, без място, където да отиде. Там, където се намираше в момента, бе най-безопасното място, за което можеше да се сети и все пак се чувстваше в безизходица. О, майко, помисли си Грегор, искам да се махна оттук.
Но къде бяха останалите? Може би вече са мъртви, помисли си. Е, той нямаше намерение да се присъедини към тях.
Край. Не можеше да издържи повече. Бе се издигнал на около едва пет метра, когато изведнъж небесният кораб се разтресе и той залитна напред. Въжетата, вързани за портата към двора на катедралата, се бяха изпънали докрай и не му позволяваха да продължи издигането си нагоре. Сети се за вештиците отвъд оградата и тласна силно кораба, молейки се въжетата да се скъсат, преди двигателите да загреят.
Инспектор Мейкрафт бе на път да избухне от нерви. Но не можеше да каже защо. Беше посещавал много от сбирките на Братството; бе свидетел на призоваването на Тач и вселяването й в Елейзабел Крей; присъстваше на призоваването на Плашилото, което да извърши убийствата със зелените кабарчета, както и когато бедната Частити Блейн — тази, която в момента стоеше в кръга за призоваване в церемониалната зала — бе отровена и Тач бе прехвърлена от Елейзабел в нея. Знаеше с каква сила разполага Братството и какво можеха да направят. Знаеше и че се готвеха за този момент вече тридесет години, за момента на идването на боговете им, родени от писъци и бедствия. Но защо сега, когато моментът почти бе настъпил, той се страхуваше? Може би светът му харесваше такъв, какъвто си беше. Възможно ли бе да се съмнява в обещанията на Пайк, че Братството ще бъде пощадено при масовото унищожение, което ги чакаше? Вярваше ли наистина, че огромните създания се интересуват от дребните същества, които са ги призовали? Не правеха ли огромна грешка?
Но това вече нямаше значение. Вече бе твърде късно. Той обаче се опасяваше, че може да направи нещо неразумно, ако останеше в церемониалната зала, затова взе пистолета си и се отправи към катедралата. Стените й бяха дебели и по един или друг начин черният камък заглушаваше звуците в зданието, но все пак до него достигаше отдалечена стрелба, докато вървеше из коридорите. Ловците на вештици бяха вътре. Той го знаеше. Кучетата бяха пуснати и онези от Братството, които не участваха в церемонията бяха грабнали оръжията, за да се защитят, но катедралата бе огромна и коридорите — оплетени. Затова бе невъзможно да се каже от коя посока идваха изстрелите.
По дяволите, никой не бе подготвен за подобен развой на събитията. Никой не знаеше къде се намира катедралата, какво остава да проникне в нея. Нямаше начин, по който да стигнат до тях по земята. Разбира се, небесните кораби предоставяха определена възможност, но преди Стражите винаги успяваха да ги отблъснат, скривайки катедралата от погледите им и прецизно насочвайки ги да пускат бомбите си другаде при идването им в Стария квартал. Но пък благодарение на контактите си с военните, те се бяха погрижили небесните кораби да не получат разрешение за излитане.
Всички окултисти бяха заети със случващото се в катедралата. Никой не се бе сетил да погледне в двора. На пръв поглед всичко изглеждаше нормално, но така или иначе прозорците, които гледаха натам бяха малко, а и самите им стъкла бяха тесни и замъглени. Единствено Мейкрафт се чудеше как ловците на вештици са проникнали вътре. Погледна отвън и видя въжето, завързано за портата на оградата. После вдигна поглед и зърна небесния кораб, ръмженето на мотора на който се заглушаваше от монотонното пулсиране на катедралата, както и от воя на вештиците отвъд оградата. Небесен кораб! Проклет небесен кораб!
Той пристъпи в трапезарията, където се бе разиграла борбата с кучетата. Прескочи през масите и пейките, отвратен от ужасната гледка на мъртвите кучета. Спря до тялото на момчето-дявол и после се захили при вида на Блейк. Най-сетне си бе получил заслуженото. Но наистина вършеше работа. Беше като животно.