— Как те кара да се обличаш? — попитах аз.
— Познай.
Това бе наша любима игра, с Анна обичахме да правим догадки за всякакви неща.
— Като медицинска сестра? — предположих аз.
— Не.
— Като ученичка?
— Не — поклати тя глава.
— Проститутка?
— Направо ледено.
— Добре, кажи ми.
— Като майка му — изкикоти се тя.
Направо зяпнах от изненада, а Анна нямаше търпение да ми разкаже още. Карал я да се облича с широка, торбеста рокля на цветя, да обува ниски обувки, чорапи с телесен цвят и наистина, наистина огромно бельо, което било от полиестер и приличало на девствен колан. Обличала се като майка му, в дрехи, които някога били нейни. Тя ги имала от петдесетте години, носила ги до самата си смърт, но все още изглеждали идеално, сякаш са купени предишния ден.
— Достатъчно перверзно ли ти е това? Искаш ли още? — помита ме Анна с усмивка.
— Почти… — отвърнах аз. Защото сега Маркъс ми приличаше по-малко на Джейсън Борн, което бе хубаво. По-малко плашещо, както се чувствах преди, когато си представях как гой се чука — в представите ми бе точно като екшън героя Борн. Сега вече въображението ми рисуваше друга картина. Загасени лампи. Смъкнати чорапи. В мисионерската поза. Като истински, реален мъж.
Приличаше ми повече на Норман Бейтс, което бе дори по-хубаво, защото от първия път, в който гледах „Психо“ на Хичкок, си паднах ужасно много по Антъни Пъркинс и неговия пронизващ, студен поглед. Слабо, костеливо лице. Тези скули. Спретнато подстриганата, перфектно оформена лъскава черна коса. Тези тъмни сиви очи. Усмивката. Толкова секси. Знаеш, че под тази фасада той е един перверзен психопат убиец, но това само го прави още по-съблазнителен. Беше очевидно, че Маркъс е напълно обсебен от своята фиксация по майка си — също като Норман Бейтс или Чарлз Фостър Кейн.
— Добре, нека да обобщя — казах аз на Анна. — Ти си в стаята, облечена като домакиня от петдесетте години в епизод на „Зоната на здрача“, Маркъс е в гардероба и окото му е притиснато в горната дупка и те гледа.
— Точно така — потвърди тя. — И аз правя всичко, което той ме помоли. Обръщам се с гръб към него и започвам да се събличам, свалям всяка от дрехите по реда, по който той поиска.
— Един и същи всеки път?
— Така трябва да бъде. Имам си хореография, разпределена до секунда. Чувствам се като стюардеса, показваща процедурите за безопасност. Правила съм го толкова много пъти, че вече започнах да добавям някои свои жестове, неща, които смятам, че биха му харесали.
Анна не ми спести детайлите и докато говореше, картината направо оживя пред очите ми.
Първо събличала торбестата рокля, която се откопчавала на гърба, смъквала я от раменете си, първо едното, после другото и я пускала да падне на пода. Стъпвала върху нея и поглеждала през рамо и надолу, към стъпалата си, за да сс увери, че няма да се оплете в краката й. После разкопчавала сутиена си и пускала гърдите си в естествената им позиция, като ги оставяла леко да се полюлеят. След това привеждала рамене напред, за да се свлекат презрамките.
— Обича да вижда как сутиенът се смъква по ръцете ми — каза тя. — После го хващам и го свалям напълно.
В този момент вече била гола от кръста нагоре, стояла там само по обувки и чорапи с жартиери. Представих си гледката на голото й тяло. Заобленото й дупе и гърдите й, които бяха прекалено големи за крехката й физика.
Само едно нещо не бе наред в тази фантазия, фантазията на Маркъс. Анна носела старомоден колан, който покривал по-голямата част от дупето й, над големите полиестерни гащи, които здраво притискали плътта й, сякаш била обута в гумено бельо. На Маркъс му харесвала точно тази гледка, но за всеки друг това би било по-скоро страстоубийствено.
— Той обича да ме гледа как изпъвам единия си крак и се навеждам над него, докато свалям жартиерите си — продължи Анна. — Иска да вижда как висят и се поклащат гърдите ми. Откопчавам жартиерите един по един, после олюлявам дупето си, докато махам и колана.
После събувала тези големи, грозни гащи, но бавно, за-щото Маркъс си падал по дупета и за него най-важното било напрежението преди самото разкриване.
Спирала дотук. Маркъс искал да остави чорапите и обувките. Както и дългия наниз с редуващи се черни и бели перли, който я карал да провесва на шията си.
— Перлите на майка му — обясни ми тя.
Докато правела всички тези неща, не бивало да поглежда в неговата посока.
— Маркъс е категоричен за това — каза Анна. — Веднъж погледнах с крайчеца на окото си към гардероба. И видях очната му ябълка, притисната в дупката. Той явно забеляза, че съм го видяла, и се притесни. Окото започна да се върти — нагоре и надолу, сякаш оглеждаше стаята, за да намери къде другаде да се насочи. Не беше Маркъс, поне не го възприех по този начин. Бе просто едно око, една очна ябълка в дълъг тесен дървен процеп. Беше толкова извратено, че повече не погледнах натам.