След като приключели със заниманията си, оставало само още едно нещо, което Анна трябвало да направи. Да го изкъпе. Затова се премествали в банята.
Била много стара баня с плочки на пода, а боята по стените се лющела от влагата. Маркъс имал една от онези старомодни керамични вани, които приличали на лодка, над която бил закачен душът.
— Маркъс винаги си взема само душ, никога не пълни ваната — каза Анна.
— Защо?
— Каза ми, че хората се давят във ваните.
Когато Анна каза това, не коментирах нищо, но се зачудих дали тя осъзнава, че Маркъс е цитирал Джон Касаветис.
И така, влизали под душа, тя го насапунисвала и изкъпвала, търкайки силно гърба, гърдите, бедрата му, подмишниците и слабините му. След като го подсушавала, той излизал от банята, без да каже нито дума. Оставял я да се облече сама и да си тръгне.
— Винаги правим така — завърши тя. — Никога не се променя нищо. Ти някога правила ли си го в гардероб? — попита ме изненадващо Анна.
Признах й, че не съм. След нейния разказ се чувствах потискащо нормална.
Седяхме там, под дървото, няколко минути в мълчание. В главата ми изплуваха думите на Марлон Брандо, които казва в „Последно танго в Париж“, в монолога за починалата си съпруга, докато тя лежи в ковчега пред него: „Лекото докосване на майка ти в нощта“.
Ако на Маркъс такива неща му харесваха, нямах нищо против.
Защото много от великите мъже са имали подобен комплекс.
Размишлявах над историята, която ми бе разказала Анна. Отпих глътка кафе и се намръщих, защото бе напълно изстинало — толкова отдавна стояхме на онази пейка.
— Развалих ли фантазиите ти? — попита ме Анна. — Надявам се да не е станало така. Независимо от всичко Маркъс е много сладък.
— О, не — отвърнах аз — нищо подобно.
Сега исках да знам още повече подробности. Имах чувството, че вече можех да разчитам Маркъс като книга и да откривам нещо ново за него с обръщането на всяка страница. Искаше ми се Маркъс да ме научи какво означава да си наистина странен в сексуално отношение.
Но после си дадох сметка, че и Анна може да го направи.
Колкото повече я опознавах, толкова повече започвах да мисля за нея като най-добрата приятелка, която ме разбираше напълно. Можех да й споделя всичко, във всеки миг, и тя щеше да каже как се чувствам и защо. Сякаш бяхме две глави с един мозък и едно споделено съзнание. Понякога тя довършваше изреченията ми, преди да съм ги започнала.
Бяхме близки като сестри. Допълвахме се идеално. Човек би казал, че сме създадени една за друга. Сближихме се толкова бързо, че хората в един момент забравиха, че е имало време, когато не сме се познавали, а някои наистина ни мислеха за сестри. Анна обаче ме превъзхождаше в повече-то отношения. Тя бе всичко, което аз не бях.
Тя бе красавицата. Аз бях мозъкът.
Аз бях умницата, тя — популярната.
Тя ме разсмиваше. Не мислеше, преди да заговори, не цензурираше думите си, както правеха повечето хора.
Можеше да погледне към някое случайно момче в залата по време на лекция и да изтърси нещо неподходящо като: „Чудя се дали си бръсне онази работа или не…“ Или пък: „Сигурна съм, че пенисът му се извива наляво“. А веднъж ми изтърси: „Обзалагам се, че спермата му има вкус на лимонов сок“.
Но тя не смяташе, че това е неподходящо. Просто бяха неща, които трябваше да се кажат точно в този момент.
В това отношение бе абсолютно невинна, чиста и свободна. Сексът за нея бе съвършено естествен, като дишането.
Толкова бях очарована от Анна и всичко, свързано с моя, че си измислих оправдание, за да подмамя Джак да ме вземе от лекции и да обядваме заедно. Исках той да се запознае с новата ми най-добра приятелка.
Представих ги гордо един на друг. Но не мина така, както бях планирала. Джак толкова се притесни от Анна, че едва се насили да я погледне в очите и не каза повече от две-три думи по време на целия обяд. После просто си стоя там, докато ние двете си говорехме. Беше неловко. Джак си измисли някакво оправдание и си тръгна.
Когато се прибрах у дома по-късно тази вечер, подхванах наново нашата игра, защото исках да разбера какво наистина мислеше за нея.
— Е, какво мислиш за Анна? — попитах го аз.
— Мила е — отвърна той.
— Намираш ли я за сладка?
— Предполагам…
— Ако не беше с мен, щеше ли да тръгнеш с нея?
— Не мисля, че съм нейният тип.
— Не отговори на въпроса ми.
— Напротив, отговорих.
— Но тя е твоят тип?
— Би могла да стане.
— Има хубави гърди, не мислиш ли? — притиснах го аз. — Да.
— А дупето й? Харесваш ли дупето й?