И съвсем скоро в този евтин бордей, обезценена и принизена, Северин се отдава на желанията си, на всяко едно от тях; мечтите й се материализират в реалността. Не след дълго дори заместват нейната реалност.
И точно тук се появявам и аз.
Седях в киносалона, гледах филма и се разпознавах в героинята.
Нямах никакво желание да ставам проститутка. Дори да е тайно. Не говоря за това.
Имам предвид, че разпознах нещо вътре в Северин, невидимо на пръв поглед, което знаех, че го има и в мен и двете стояхме винаги някак на заден фон, откривах общи черти в темперамента и в характера ни. Нещо ни свързваше една с друга.
Не съм прекалено скромна и свита. Не съм и мазохистка — поне не мисля, че съм такава, но фантазиите на Северин докоснаха някакъв нерв в мен. Нейната реалност ми повлия в много по-малка степен.
Седях в залата и въображението ми взе връх над действителността. Гледах филма и запълвах дупките. Съвсем скоро загубих представа къде свършва филмът и къде започват моите фантазии.
Когато прожекцията приключи и аз излязох от сумрака навън, на яркото следобедно слънце, имах чувството, че ходя по въже високо над земята. Олюлявах се на ръба на пропастта, борейки се да запазя баланс. Треперех отвътре. Не знаех какво ставаше с мен. Бях ужасно объркана. Не можех да осъзная дали бях в състояние на делириум, или направо полудявах. Знаех само, че не исках тази фантазия да свършва. Никога не си бях представяла, че мога да изпитам такава наслада, но след като вече бе станало, исках още.
Прибрах се у дома като в транс, движейки се на автопилот, като мислено постоянно се връщах към сцени от филма. Забравих къде бях всъщност, отново се озовах в онази, фалшивата реалност, създадена от Бунюел.
Намирам се под сведените клони на висок бор, държана там против волята си от мъжа, когото обожавам. Вързана съм, двама мъже ме бият и насилват по негова заповед, докато той наблюдава, безразличен към страданието ми.
Ръцете ми са вързани с грубо въже и са вдигнати толкова високо над главата ми, че мускулите ми са обтегнати до краен предел и ме болят ужасно. Стъпалата ми са вкопчени в земята, която се изплъзва под мен. Роклята ми е разкъсана ио шевовете и виси отстрани на кръста ми като клюмнали венчелистчета. Сутиенът ми се е свлякъл на раменете ми, чашките му притискат зърната ми и ги разраняват.
Кожени камшици се спускат по гърба ми, впиват се в плътта ми, един, после друг, следвайки бърз ритъм. Чувам свистенето на камшика и после… парещата болка. Плясъкът. И болката. Неизбежно, както светкавицата следва гърма, така и насладата идва след болката. Силата й нараства с всеки удар, още и още, докато и двете — и болката, и удоволствието — стават прекалено наситени, за да мога да ги понеса. Адреналинът изпълва тялото ми до краен предел.
Завих зад ъгъла.
Не бях минала и половината път до вкъщи, а бях възбудена и страстите ми кипяха като в адска пещ.
Завих зад друг ъгъл и отново се озовах във филма…
Този път съм в публичния дом, готова да се отдам на насладата на престъпното желание към някакъв главорез с бастун и златни зъби, който се държи с груба, първична самонадеяност.
Ако дрехите правят човека, то този мъж е истинско противоречие. Носи скъпи модни кожени обувки, е протрити подметки, а на чорапите му има големи дупки там, къ-дето някога са били петите. Има гравиран пръстен с голям, фино оформен диамант. Златните му зъби блестят, когато ги показва и извива устни в подигравателна усмивка. Косата му, коженото му сако, обувките му — всичко е черно като нощ. Всичко друго е пълен хаос, сбъркано и странно. Лилав колан и крещяща вратовръзка с ужасен десен.
Когато съблича ризата си — бяла риза, единственото чисто, семпло и несбъркано нещо в него, отдолу се показва изящен торс, без косми, приличащ на мраморна статуя. Кожата му е бледа, чиста, без никакви белези; поне докато не се обръща с гръб към мен.
Под лопатката му има огромен белег във формата на назъбена луна, по-блед от останалата, неувредена кожа, въпреки че това ми се струва невъзможно; знак за ужасяващо насилие.
Мъжът ме поглежда с аристократична отчужденост. Отвръщам на погледа му и си мисля за Маркъс; прилича на него, но по-млад и по-груб, по-раздърпан; в него откривам опасност и непредсказуемост, докато в Маркъс преобладават мекотата и нерешителността. Гледам го и си мисля какъв бих искала да е Маркъс, как искам той да се отнася към мен.
С пренебрежение.
Започвам да събличам бельото си. Той ме поглежда право в очите и казва: „Остави си чорапите“.
Заповед, не молба. Разкопчава ципа на панталоните си, без да откъсва поглед от мен, и добавя: „Едно момиче се опита да ме удуши веднъж“.