7
Маркъс се бе облегнал на бюрото си и правеше дисекции на Belle de jour сцена по сцена. Говореше за нуждата на Северин да се отдаде на желанията си, напълно и абсолютно, докато фантазията и реалността й се слеят и тя вече не може да ги разграничи една от друга. А аз бях на колене пред Маркъс, ближейки протегнатата му ръка…
Аз съм на колене, имам нашийник на врата си с името ма собственика ми. Така разбирам, че:
Аз съм домашният питомец на преподавателя си.
Аз съм кучето на Маркъс.
Той е моят господар.
Балансирам на задните си крака, а предните ми лапичкиса облегнати на тялото му и главата ми е заровена в скута му. Разгонена съм и усещам как мирише членът на господаря ми. Заравям нос в панталона му, душа го, мирисът му попива в мен. Тайният аромат ми казва, че аз принадлежа ма него и единствено на него. Изпълва ноздрите ми, изпълва главата ми. Аз съм обвита от облак на любовта и няма друго място, където бих искала и мога да отида. Тупам с опашка и лая, за да покажа радостта си.
Поглеждам към чатала му и накланям глава, докато наблюдавам как постепенно панталонът му се издува. Отварям муцуната си, проследявам набъбването с език и чувствам как той тупти под плата.
Но тогава Маркъс рязко ме отблъсва назад, грубо, без предупреждение. Отблъсва ме толкова силно, че падам на една страна и се превъртам на пода. Той изразява недоволството си и ми размахва пръст.
Лошо куче.
Поглеждам го и се разлайвам жално. Но това само го вбесява още повече. Господарят ми не ме харесва и това ме натъжава ужасно, искам да се свия на кълбо в ъгъла и да захапя някой хубав, вкусен кокал.
*
Маркъс говореше за тайните, които съхраняваме в сънищата си, за тайните, които пазим и които заплашват да ни погълнат…
Аз съм на бюрото му, главата мие отпусната на предните ми лапички и съм вирнала задницата си във въздуха. Маркъс е пъхнал два пръста във вагината ми, а палецът му е в задника ми, сякаш стои на шосето и се опитва да хване стоп. Аз се гърча и стена от удоволствие. И всичко е простено.
Аз съм кучката на моя господар.
Анна закъснява за лекцията. Влиза и всички мъже в залата се обръщат към нея. Маркъс се обръща към нея. Тя пада на колене пред него. Заравя глава в скута му. Души тайния му мирис, който познавам единствено аз. Захапва мястото, до което преди се бях докоснала и аз. Но аз не ревнувам. Не се притеснявам, че ще загубя любовта му. Щастлива съм, че мога да споделя своята страст. Щастлива съм, че споделям господаря си с най-добрата си приятелка.
Маркъс говореше за нуждата на Северин да се самоунищожи чрез секса.
А аз съм робиня на своя господар. Ще изпълня всичките му заповеди. Ще се подчиня на желанията му и те ще станат мои. Искам да се самоунищожа чрез секс.
Но моят господар има различни идеи. Иска да запази Анна за себе си. Иска да ме даде на другите. Заповядва на всички мъже в залата да застанат в редица. Един по един. Двама по двама. Като животните в Ноевия ковчег. Нарежда ми да се обърна с гръб към залата, с гръб към мъжете, които стоят в очакване на опашка. Казва ми да застана с лице към дъската.
На дъската Маркъс е написал ХЕГЕМОНИЯ.
Нарежда ми да прочета думата на глас, отново и отново, докато тя изгуби смисъла си, докато просто се превърне в чист звук. Докато го правя, той нарежда на мъжете да ме обладаят. Един по един. Двама по двама. И аз съм щастлива да споделя себе си заради моя господар. Щом той така желае…
Маркъс говореше за непознатите граници на женското желание и аз си мислех, че разбирам какво има предвид. Седях в залата и не знаех коя съм, какво ме бе връхлетяло и защо.
Седях на първата редица, както винаги.
Облечена за Маркъс, както винаги.
Но всичко друго се бе променило.
Аз бях променена.
Маркъс се бе облегнал на бюрото си и говореше за еротичните халюцинации и за способността на човешкия мозък да изпита силни емоции чрез измислени преживявания, които той възприема и чувства като напълно реални, без да може да ги разграничи от самата реалност.
Бях убедена, че говореше за мен.
Той говореше на мен. Само на мен.
Откъде би могъл да знае?
Маркъс говореше за това как филмите могат да действат като пряк портал към подсъзнанието. Как изкуството може да преобрази несъзнателните ни мисли и желания по начини, които изглеждат фантастични и нереални като самото изкуство. Как в изключителни случаи реакцията ни на произведение на изкуството може да предизвика напълно физически симптоми. Както тийнейджърките изгубвали контрол над телата си в присъствието на „Бийтълс“. Или както през трийсетте години хората казвали, че в края на филм със звездата Рудолф Валентино в киното нямало суха седалка.