Говореше за синдрома на Стендал, реално документиран феномен, при който хората изпитват силно безпокойство, припадат и дори преживяват леки или средни психози в присъствие на велики произведения на изкуството.
Синдромът на Стендал. Звучеше ми като нещо, което всеки хроничен хипохондрик ще си припише като заболяване, щом потърси в интернет „изкуство“ и „психоза“. Хипохондриците винаги търсят по този начин симптомите си, нарочно съсредоточавайки се върху детайлите с надеждата да открият някоя ужасяваща, нелечима болест — колкото по-опасна, толкова по-добре е това за успокояване на тяхната тревога. Синдромът на Стендал звучи почти толкова зле, колкото май е в действителност.
А аз седях в залата и си мислех, че това е просто име на филм. Филм на ужасите от Дарио Ардженто, който някога бях гледала и никога не забравих. „Синдромът на Стендал“ — за млада полицайка, играна от дъщерята на Дарио, Азия Ардженто, която, докато разследва серия брутални убийства, преследва заподозрения в една художествена галерия и внезапно спира, омаяна от величието на картините, които вижда пред себе си. „Раждането на Венера“ на Ботичели и „Медуза“ на Караваджо; едната — творение за божествената красота, другата — за чистия ужас.
И тя е омагьосана. Погледът й не може да се откъсне от картините, не може да види нищо друго край себе си. И изведнъж се озовава не пред картините, гледайки ги, а вътре в тях, гледаща навън.
Като Алиса, която преминава през огледалото.
Запитах се дали в този филм се криеше ключът към това, което преживявах в момента.
Осъзнавах колко глупаво звучеше това — да търсиш отговори във филм на ужасите. Или в който и да е филм въобще, като стана дума. Сякаш изкуството може да направи нещо, освен да повдига още повече въпроси.
Имах толкова много въпроси и не знаех по кой път да поема. Но знаех към кого да се обърна.
Пресрещнах Анна след края на лекцията и отидохме в стола на колежа. Обядът вече бе свършил и нямаше почти никого. Седнахме на маса, която бе отдалечена от другите. Исках да й разкажа всичко, но знаех, че ако го направя, ще ме помисли за луда, ще реши, че бълнувам.
Вместо това й казах само, че напоследък сънувам много странни и ярки сънища.
— За Маркъс — каза тя.
Не беше въпрос, а твърдение. Откъде знаеше?
— Да — потвърдих аз. — За Маркъс.
Анна плесна с ръце и се изкикоти като дете, радващо се на коледната елха.
— Искам да чуя всички пикантни подробности — каза тя.
Не пропускай нищо.
— Чувствала ли си се някога толкова възбудена, че да мислиш, че полудяваш? Да се боиш, че ще загубиш връзката си с реалността и никога повече няма да се върнеш към нея?
— На сън ли? — попита Анна.
— Да. Или въобще…
— И наяве — каза тя.
Кимнах.
Без да каже нито дума, тя дръпна нагоре по ръката си голямата сребърна гривна, украсена с гравирани орнаменти, която носеше на лявата си китка. Под нея се разкриха дълбоки рани, като издълбани в кожата й, сякаш орнаментите от гривната й бяха копирани там.
— Не е ли красиво? — попита тя, прокарвайки пръсти по следите като в транс.
Изглеждаше ужасно. И болезнено.
Тя имаше толкова красиви, крехки китки. Но под гривната лявата й изглеждаше изкривена, деформирана. Погледнах и видях, че и другата бе почти същата.
— Какво е станало? — опитах се да не звуча шокирано, но ми бе трудно да се прикривам.
— Те ме завързаха — каза тя, сякаш това бе най-очевид-ният отговор на света. И се очакваше да го знам.
— Кои те?
И Анна ми разказа всичко. Каза ми за тайните си. За неща, които никога не бих предположила, че може да прави.
За сайта, в който се показва.
— Плащат ми наистина много добре — обясни тя. — Стигат ми за цялото обучение, за всички сметки.
Причината парите да са толкова добри, продължи тя, е че сайтът е предназначен само за много отбрана група хора.
— Какви хора?
— Хора, които знаят какво харесват. Хора, които искат да видят определен тип момиче в специални ситуации. Красиви, страстни момичета, завързани, оковани, послушни и изпълняващи всичките им желания.
Опитах се да си представя кои бяха тези хора, какво правеха и защо биха искали да наблюдават нещо подобно. Погледнах китките на Анна и си представих какво ли друго е преживявала.
Чудех се дали се е самонаранявала — като онези хлапета, които в училище си режеха сами ръцете. Онези самотни момичета от добри семейства, които бяха толкова вманиачени по телата си и мразеха себе си и целия свят, че се нараняваха още повече, отвън и отвътре. Докато стигнеха до степен, в която нямаше връщане назад.