Дали бе чул?
Скрих сайта.
Изчервих се от страх, че съм разкрита. Параноята навярно личеше на лицето ми.
— Какво правиш? — попита ме той.
Отворих нов файл за писане.
Бе чул. Знаеше. Или поне подозираше.
— Пиша есе — отвърнах аз и въздъхнах, може би прекалено драматично.
Без повече въпроси. Моля те, не питай нищо. Не съм добра в лъжите. Гузността ми избива на петна по кожата ми.
Джак отиде в кухнята, за да си вземе чаша вода, и мина отново през дневната.
— Не стой прекалено до късно — каза той, като застана зад мен.
— Няма — отвърнах аз.
Не знаеше, не бе чул. Чувах го в гласа му и се почувствах глупаво.
Чувството за вина от това, че правех нещо лошо, бе заменено от чувството, че съм била тъпанарка.
И тогава се загледах в члена му. Беше точно на нивото на очите ми. Ранносутрешно надигащ се член, едър и плътен, топките му висяха ниско, добре изпълнени. Понякога ми се струва, че мога да кажа кое време на денонощието е според размера и формата на пениса му във всеки един момент, като сенките на слънчевия часовник, които се удължават или намаляват. Знаех, че ако можех в момента да сложа члена му в устата си, щях да изсмуча цялото му разочарование и да го накарам да забрави всичко неприятно, което бе станало напоследък между нас.
Той се върна в спалнята и затвори вратата зад себе си. Изчаках, за да съм сигурна, че няма да излезе отново. Чаках колкото можах. Трийсетина секунди се взирах в празната страница, на която нямах никакво намерение да пиша есе. После отворих отново сайта СОДОМ.
Пуснах следващия клип. Анна беше застанала на четири крака като куче в желязна клетка. Клетката пасваше идеално на тялото й, сякаш бе правена за нея. Само задната й част и главата й не бяха обхванати от метала. От това, което виждах, цялата клетка бе електрифицирана, защото решетките бяха свързани с кабели, и всеки път, когато Анна се допреше до тях, дори леко, тя започваше да вие от болка. Както се очакваше да направи и едно куче. Клипът бе заснет без прекъсване, камерата обикаляше около нея, бавно, за да може зрителят да види всеки детайл.
Камерата мина покрай задните части на Анна и видях как срамните й устни се показват между напълно обръснатите й и покрити с капчици пот бедра. Тя цялата бе обезкосмена, с гладка кожа, с изключение на добре фризирания венерин хълм, тъмнорус и пухкав, оформен като заешко краче.
В ануса й бе пъхнат голям, лъскав алуминиев анален разширител, който приличаше на водородна бомба. А от него се подаваха няколко черни кабела, които бяха закачени за решетките на клетката.
Устните на вагината на Анна бяха раздалечени една от друга с метални щипки.
На върха им бе завита метална тел, която висеше надолу, чак до изводите на акумулатора от кола, поставен на пода близо до клетката. На него имаше циферблати, с които очевидно се регулираше подаването на ток.
Предположих, че навярно е направено само заради външния ефект, защото — доколкото знаех — е много трудно да те удари ток от акумулатор на кола. Лек удар, може би, но не и нещо фатално. Но и така да беше, около тялото на Анна имаше повече кабели, отколкото в главния поддържащ компютър на голям офис. Това ме изнервяше.
Когато човек погледнеше към Анна — сладка, секси, забавна и грижовна — никога не би заподозрял какво има под повърхността.
Струваше ми се, че тази Анна, тази, която наблюдавах, бе различен човек. Не Анна, която седеше до мен в лекционната зала. Не и тази, която придърпа ръкавите си нагоре, за да ми покаже дълбоките си рани и белези по китките и ръцете си. Тази Анна съзнателно си вредеше. Сякаш знаеше точно в какво се въвличаше и как да реагира, дали може да го понесе, или това, което й причиняваха, щеше да я пречупи.
Дори и така, намирах гледката на случващото се за предизвикателство. Не можех да не гледам. Бях като залепена за екрана, трябваше да знам какво ще стане след това. Бях привлечена от това, както винаги се привличах от нещата, които ме плашеха. Виждах себе си в Анна, както преди се бях видяла в Северин. И исках да разбера защо.
9
Днес в колежа едно момиче се самоуби. Казва се Дейзи.
Казваше се Дейзи.
Хубаво момиче. Сладурана. И умница. Не я познавах, но Джак — да. Тя също работеше в офиса на предизборната кампания на неговия шеф.
Целият кампус е в шок. Усеща се във въздуха. Когато нещо такова се случи, то се отразява на всички, сплотява ги по някакъв начин. Колежите са като малки селца, всеки е свързан с всекиго чрез не повече от две или три стъпки. Така че всеки познаваше някой, който бе познавал Дейзи. И всички имаха нужда и искаха да разберат, да намерят смисъл в безсмисленото, за да могат да се справят с него, да го преодолеят и да продължат с живота си. Но смъртта има свои начини да удължи присъствието си много след като е нанесла своя удар. Тя се проточва във времето.