Препусках бързо из тези сценарии в главата си, сякаш минавах през порноканалите на телевизор. Докато ги прехвърлях, постепенно изпаднах в ступор. Пръстите ме заболяха, а влагалището ми се възпали. Не можех да поема повече удоволствие. Чувствах се смазана.
Лежах там, просната на леглото, увита в подмокрените чаршафи, тялото ми бе изтощено, мислите ми се носеха между полусъня и безсъзнанието. Помня, че онази последна нощ сънувах най-странния сън, поне си мисля, че бе сън. Но не мога да съм сигурна и няма как да разбера дали бе така. Останал ми е само споменът, усещането за това познание.
Помня, че точно преди да заспя, чух тътен. Ритъм на голям барабан; бавен, постоянен, отекващ като звука на океана. Чух го да идва някъде отдалече, после по-близо и близо, докато накрая бе върху мен, движеше се през тялото ми, от стъпалата към главата ми.
Вибрациите идваха на вълни и при отдръпването си оставяха топло, трептящо чувство в мен, в пръстите на ръцете и краката ми, по цялото ми тяло, завихряха се около корема ми. И после тътенът бе вътре в мен, силно туптене в слабините ми, удар в главата ми, който ставаше все по-шумен и шумен, и шумен, докато пред очите ми избухна цяла галактика от звезди и аз полетях през тях, извивайки се като жироскоп, мятайки се от една посока в друга, или пък те летяха през мен, защото бях застинала на място, не можех да помръдна. Бях вътре в тялото си и едновременно с това — извън него.
Бях галактика от звезди.
После всичко стана черно. Черно като в рог. Като че ли някой изгаси светлините в цялата вселена. Намирах се на място без начало и без край. Без светлини. Без звук. Вцепенена. Неподвижна.
Чувствах, че някой дърпа пижамата ми. Не се борех, не изпитвах страх. Оставих го да ме съблече.
Отнесоха ме нанякъде, гола, в прегръдките на мъж.
Отнесоха ме като бебе в толкова едри ръце, че ми се стори, че са се обвили около мен напълно. Толкова космати, все едно бях загърната с палто от пера. В тези ръце се люлеех като лодка в океана, но усещах, че съм в безопасност, в по-голяма безопасност, отколкото някога съм била в живота си. И на топло.
Топлината, осъзнах аз, не идваше от косматите му ръце, нито от усещането за сигурност и уют, а от слънцето. Искрящо, късноследобедно слънце, което все още светеше ярко и се спускаше над мен. Бяла светлина ме заслепяваше, бяла жега ме поглъщаше.
Отново почувствах силното туптене в слабините си, но главата ми бе прояснена. Абсолютно ясна и будна; осъзнавах всичко. Чувах гласове около себе си. Гласове, които ми се подиграваха. Внезапно се почувствах напълно изложена пред чуждите очи, засрамена от голотата си. Отчаяно исках да се покрия и да изчезна.
Но нямаше нищо покрай мен, нищо освен слънцето. Затова го сграбчих и го увих около себе си като кърпа.
Всичко отново потъмня и аз потреперих.
Събудих се рязко от съня и Джак не бе до мен. Почувствах се ужасно тъжна и сама, и разтревожена. Отново се докоснах долу.
Джак не се прибра чак до полунощ. Сигурна съм, че го направи само за да ме измъчи. Когато чух вратата, се впуснах към него. Опитах се да го прегърна, но той ме отблъсна.
— Катрин, трябва да поговорим — каза той сухо.
Притесних се. Все още ми бе сърдит и не знаех какво да очаквам.
Влезе в дневната и седна в единия ъгъл на дивана, приведен напред, със събрани ръце. Седнах в другия край като дете, което очаква да бъде смъмрено.
— Мисля, че трябва да се разделим за малко — каза той.
Дори не ме погледна в очите.
Сякаш ме удари с юмрук в корема. Светът ми се срути.
— Не разбирам — казах аз с треперещ глас. — Защо?
— Напоследък се държиш странно — каза той.
— За какво говориш?
— Знаеш за какво.
Наистина не разбирах. Започнах да се паникьосвам, за-щото той ме отрязваше така студено и знаех, че не мога да променя решението му.
— Какво съм направила?
— Ако не знаеш, няма какво повече да ти кажа — отвърна той.
— Моля те, Джак, не се дръж така — казах аз.
Очите ми се насълзиха, но се опитвах да се сдържа и да не избухна в плач.
— Не може ли да поговорим за това? Къде сбърках?
— Няма да ме има известно време — каза той. — Така ще имаме възможност да се откъснем за малко един от друг.
Каза го, защото вече бе решил и не искаше да ми даде възможност да споря с него.
— Джак, моля те…
Вече плачех и го умолявах през сълзи.
Той не се трогна.
— Ще тръгна утре — каза той.
За първи път чувах, че му предстои пътуване.
— Колко време ще отсъстваш? — изхлипах аз.
— Няколко дни.
Само това ми каза, никаква информация повече.