Докато дооправяше грима си, я попитах какво да очаквам.
— Това не е светско събиране — каза тя. — На такова място хората идват, за да се чукат. Ще се огледаш и ще схванеш картинката. Не е много сложно.
Анна ми каза, че „Фабриката за чукане“ е легендарна. Съществувала още от времето преди тя да е била родена. Затваряли я повече пъти, отколкото Линдзи Лоън и Парис Хилтън, взети заедно, са били арестувани. Причината — всякакъв здравен и социално-икономически повод, който може да ви хрумне. Дори най-незначителното нарушение, всичко, което би могло да е някакъв претекст. И всеки път, когато бил затварян, клубът се премествал на ново място и започвал отново да работи, все по-далече от останалата част от лъскавото общество, все по-далече от цивилизацията. На място, където можел да съществува без страх от гонения или тормоз.
Сега се бе преместил тук.
*
Ако има място, което да бъде въплъщение на никъдето, то навярно щеше да изглежда точно така. Като военна зона. Като онези снимки на опустошен град от далечен район на света, който изглежда като сцена на постоянен конфликт. Или от изоставени руини на изчезнала цивилизация. Град, отдавна забравен от хората. Пусти улици. Бомбардирани, едва крепящи се сгради. Никакви жители. Никакъв признак на живот.
Такава бе атмосферата тук. Страховита и зловеща. Бяхме две момичета, стоящи на пуста улица в края на града. Нищо не подсказваше, че наблизо има някакъв клуб. Никакъв знак. Никакви хора. Нищо, от което да личи, че наблизо има каквото и да било. Освен нещо, което приличаше на графити. Примитивни като първобитни пещерни рисунки. Или като нещо, което някой би нарисувал на стената на тоалетна.
Полов член с топки, от който излизаха четири капки сперма.
Бели драсканици върху мръсна черна стена. Под тях имаше два крака, повдигнати във въздуха във формата на буквата V — като дяволски рога. Напомни ми за начина, по който краката на Анна бяха повдигнати и вързани за тоалетната чиния в онова филмче. Между краката имаше дупка. Грубо нарисувана вагина. Със зъби. Множество малки остри зъбки. Под тях имаше стрела, сочеща надолу към стъпало — каменно стълбище, водещо под нивото на улицата.
Докато слизахме по стъпалата в сумрака, си представих каква ли щеше да е миризмата във „Фабриката за чукане“. Като на бар в старо мазе, влажно и мухлясало, сладникаво от целия алкохол, който навярно се изпива в такова малко пространство. С всяка стъпка усещах как въздухът край нас се насища с мириса на мистерията и перверзните, на които бяха способни хората.
В дъното стигнахме до една анонимна черна врата, като врата към подземния свят. Анна потропа два пъти, после спря, след това потропа още три пъти. И вратата се отвори.
Когато се отвори, вътре нямаше повече светлина, отколкото отвън. Само смътен сумрак и на очите ми бе нужно време, за да привикнат. Смътна, едра фигура на мъж канара — точно като онези, които винаги стоят на входа на клубовете, ни махна с ръка да влизаме, без да каже и дума.
Последвах Анна по дълъг тесен коридор, чиито стени бяха толкова близко една до друга, че се налагаше да вървим в колона една зад друга — бе като тунел в катакомби; после слязохме по още две стълбища. Сега бяхме под града.
Струваше ми се, че слизахме много надълбоко, заравяхме се в земята, в онази част от нея, където би трябвало да е адът.
Стигнахме до голяма стоманена врата, боядисана в мръснозелено. Анна потропа отново и тя се отвори на мига, държана от друг мъж канара.
Първото нещо, което сетивата ми доловиха, бе миризмата. Но вместо на алкохол и мухъл това място миришеше на секс — мирисът на горещи тела, които се притискат и преплитат едно в друго.
Второто нещо бе жегата. Влажна, тежка. От онази жега, която те кара да се потиш в мига, в който пристъпиш в нея.
Третото бе звукът. Техно. Защото какво е нощен клуб без техно — и по-специално, немско техно. Немско габър техно, звучащо оглушително силно. Идеалната за загуба на всякакви сетива и ориентация, суперритмична музика за чукане.
Влязохме в голяма правоъгълна зала с тухлени стени, с бар на едната от тях и толкова нисък таван, че можех да се протегна и да го докосна. Вътре имаше всякакви изроди; фрикове на външен вид и други, които си бяха такива по природа, по държание, събрани на групички от всякакъв вид и род. Струваше ми се, че всички социални недоразумения на света са били довлечени тук. И те не знаеха защо.
Просто усещаха, че това е тяхното място. Място, където нямаше да ги съдят, критикуват или дори гледат странно. Където можеха да се отдадат на своето любимо прегрешение, каквото и да бе то.