Но сега го правя и той не протестира. Чувам го как стене; тихо, сякаш не желае аз и Анна да го чуем — но аз го чувам. И започвам да се плъзгам напред и назад по пениса му, като го хапя леко, докато го правя, и после той вече не може да се въздържа и се отпуска, простенвайки малко по-силно.
Ние сме три тела, слети в едно. Освободени от его, с разтворени една в друга личности. Няма разлика между Джак, Катрин и Анна, няма мъж или жена. Ние сме един човек, един пол. Чукащ се като машина, движещ се в синхрон, дишащ в един и същи ритъм, стенещ в хармония в съвършен унисон.
Когато свършваме, всички го правим заедно, всички експлодираме по едно и също време.
Получавам повече, отколкото някога съм искала.
14
Вече си спомням. Помня всичко. Помня първия път, когато осъзнах какво е сексът. Не самият акт, а вълнението от него. Помня го така, сякаш бе станало вчера. Знам, че ще прозвучи много странно и може да е трудно за вярване, но се кълна, че е истина.
Когато бях на единайсет — или дванайсет-тринайсет, не помня точно — най-добрата ми приятелка ми показа някакви измачкани и пожълтели листове, които бе намерила в бюрото на баща си. Двете легнахме на пода и тя започна да ми чете от тях на глас.
Беше сексистория. Наистина вулгарна история, но написана като писмо. Порнография без картинки. Порнография от времето преди видеокасетите, дивидитата, клетъчните телефони и интернета. Порнография, в която мръсните образи са вътре в главата ти.
Разбрахме, че писмото първоначално е принадлежало на дядо й, който бе участвал във Виетнамската война. Единствената част от него, която се бе завърнала у дома, бе сандъкът с личните му вещи, влажни и мухлясали. Копринена кърпа, принадлежала на баба й, която все още ухаела на парфюма, който тя носела на първата им среща, няколко снимки на сина им — бащата на приятелката ми — като бебе, които били измачкани и огънати, сякаш са били подгизна-ли от нечии сълзи, и купчинка писма, завързани със синя панделка. И това писмо, писмото, което разказваше вулгарната история, бе едно от тях. Бе адресирано до него. Но не знаехме кой му го бе изпратил, защото не бе подписано, нямаше и плик с обратен адрес.
Преди няколко дни намерих тази история, пусната в интернет. Същата история, но без някои подробности. Хората коментираха, че според една от версиите това е започнало като верижните писма — само че с възбуждащо съдържание, специално измислено, за да повдига духа на войниците, които са били далеч от родните места. Историята бе успяла да оцелее и да премине през няколко епохи и войни, за да стигне до бюрото на бащата на приятелката ми и оттам — в нашите невинни детски ръце.
Ако тогава знаех онова, което знам сега, щях да й кажа да спре, преди да стигне до края. Щях да й кажа изобщо да не започва, да остави писмото там, където го бе намерила, обратно в чекмеджето на баща си. То не бе наше, не бе за нас, нямаше нужда да знаем какво пишеше вътре. Не и тогава, още не, може би даже никога.
Децата имат много прекрасни, вродени таланти, на които хората завиждат и се възхищават. Едното е, че им липсва предвидливост. По някаква причина те просто не могат да направят връзката между тичането по улицата, развързаните им връзки, дупката и неизбежното им падане в близкото бъдеще. Както и с двете изранени колене, които ще ги болят и ще щипят ужасно.
Децата не проумяват, че ако пъхнат пръста си в дупето на кучето, то ще се обърне и ще ги ухапе и може да извади окото им. Защото кучето е като член на гангстерска банда в затворническата баня със сапун в едната ръка и импровизиран нож в другата. Обръща се и захапва, без да го интересува дали врагът е само едно петгодишно, забавляващо се невинно с легото си дете.
Не осъзнават, че ако се изпуснат в гащичките си, ще им е неприятно и ще мирише лошо. Да не споменаваме цялото тичане до мама и опита да й разкажеш какво е станало, докато се бориш със спускащите се по лицето ти сълзи. Защото макар на децата да им липсва предвидливост, това не се отнася и за лукавството. Щом накрая има мръсотия от акото, те много добре усещат, че могат да използват сълзите в своя полза — за да предизвикат достатъчно жал и да понесат по-лесно унизителния процес на почистването.
Ако знаех онова, което знам сега, когато родителите ми ме заведоха за първи път в Коледната пещера в местния търговски център, облечена в красивата ми розова рокличка с волани и окачени по нея захарни бастунчета, побутнаха ме покрай стената с изкуствения сняг, покрай зловещо изглеждащите механични елфи, които размахваха скованите си ръце като някоя баба, танцуваща на песен на Кати Пери на новогодишно парти, и ме сложиха на едрото, червено коляно на Дядо Коледа, за да може той да наклони бялата си брада към мен и да ми зададе задължителния въпрос за желанието на сърцето ми, щях да погледна в зачервените му от джина очи с цялата си детска невинност и да кажа: „Дай ми предвидливост“.