— Давай — казах на Анна. — Ще дойда след минутка. Искам просто да погледна оттук за малко.
— Добре — каза тя и се спусна по стълбите като агънце, галопиращо по полето, за да се присъедини към стадото.
Облегнах се на перилото, погледнах към множеството чукащи се хора в главната зала и улових погледа на един мъж, който се взираше към мен. Наистина не знаех какво стана между мен и този странен мъж в онзи момент. Може би съм издавала някакъв особен аромат.
Нещо ме привлече към маската, която той носеше — тя беше много по-изящна от всички други маски, които бях видяла тук. И тогава осъзнах. Той бе мъжът от сънищата ми, ренесансовият мъж с маската на Арлекин, който ме освободи и ми помогна да отворя съзнанието и тялото си в онзи стар театър.
Разбрах го за частица от секундата, от мига, в който го зърнах, до момента, когато той тръгна към мен. Сърцето ми започна да бие силно, бях парализирана от очакване, а той се впусна към мен като хищник към плячката си.
Времето сякаш се забави. Струваше ми се, че пристъпва към мен на забавен кадър. Поглъщах го с очи, изгубвах се в детайлите.
Вървеше наперено, уверен и нахално самонадеян във вида си. Кожата му бе загоряла и кадифена, тялото му бе стегнато, мускулесто и с приятен кафеникав цвят. Изглеждаше като мъж, който се грижи и полага усилия за себе си. Физиката му направо ми говореше и ми казваше, че този мъж осъзнава къде е силата му и знае как да я използва. Видът му бе чудесен за възрастта му, каквато и да бе тя, но предположих, че е някъде около четирийсет години, най-малко.
Вече бе по-близо и можех да го подуша. Миришеше на богатство. Когато застана до мен, бях абсолютно замаяна. Имаше нещо в него, но не можех да кажа какво точно. После осъзнах. Нещо в него ми напомняше за Джак. Не Джак сега, а Джак от бъдещето. Винаги си бях казвала, че искам да остарея с Джак. Понякога си фантазирах какви ще бъдем, когато станем на петдесет или шейсет, когато ще сме изживели половината си живот заедно. Чудех се как ли ще изглеждаме, как щяхме да се държим един с друг, какъв ли секс щяхме да правим.
Този мъж въплъщаваше моята представа в какъв човек щеше да се превърне Джак, как щеше да изглежда, как щеше да се държи. Знаех как звучи това. Като извинение — и в известна степен бе точно такова. Извинение, което умът ми бе измислил, за да обясни начина, по който се чувстваше тялото ми. Защото бях неустоимо привлечена от този мъж, чиято идентичност не знаех и никога нямаше да узная. Мъж, който бе като черно празно платно за мен, върху което можех да проектирам всичките си фантазии. И да ги преживея. Наистина.
Той ми предложи ръката си. Поех я без колебание и задръжки. Когато ме поведе надолу по стълбите към главната зала, имах чувството, че сме като двама замаяни млади влюбени, тръгнали на следобедната си неделна разходка по брега на морето.
Слязохме долу и видях Дики и Фреди, които вече бяха започнали да обработват Анна. Не че бях изненадана. Тя се бе отпуснала на колене и ръце на протрит античен кожен диван. Фреди я бе опънал отзад, а Дики бе пъхнал члена си в устата й и се подпираше с единия си крак на дивана. Беше поставил ръцете си на ханша и изпънал корема си напред — така, както понякога позират мъжете в порнофилмите, когато им правят свирки. Сякаш имаше лумбаго.
Мъжете, които стоят и чукат така в порното, почти винаги са останали с чорапи.
И — изненада, изненада! Дики не бе събул чорапите си. Но те изглеждаха скъпо струващи чорапи. От „Ралф Лорън“.
Фреди явно не бе от този тип. Бъхташе си чисто гол. И трябваше да го призная на Анна — тя доста се стараеше. Те и двамата си прекарваха много добре. Усмивката на лицето на Дики бе широка цяла миля, както би се ухилил всеки в неговото положение — разполагаше с готино младо маце, което с готовност се оставяше той да пляска лицето й с пениса си и същевременно му говореше мръсотии.
— Ти си мръсно старче — казваше тя в момента на Дики. — Мръсно, дърто старче. Дики, Дики, Дики. И старото му щръкнало другарче.
Не бях сигурна дали говореше на самия Дики или на пениса му, но очевидно и двамата се наслаждаваха в еднаква степен на думите й.
После тя се обърна към Фреди и му каза:
— О, да, татенце, забий силно пръта си. Направи го, татенце, точно така ми харесва. О, да, чукай ме, да…
Маскираният мъж ме поведе към края на залата, сякаш ме показваше като на парад пред всички, фукайки се с мен. Побутна ме да седна на голямо антично кресло с червена кадифена тапицерия. Седнах със събрани крака и ръце, отпуснати в скута ми, като примерна ученичка от католическо училище. Той ме погледна, усмихна се и потупа облегалката на креслото. Не беше нужно да казва нищо, вече знаех какво иска, какво очаква.