Но не бях.
16
Ето какво се питам сега.
Преживяването струваше ли си? Какво ми отне, какво ми даде?
Двете неща не са едно и също. Първото е свързано със смисъла, второто — с жертвата, която направих.
Толкова сме свикнали да плащаме цена — за седмичното си пазаруване, за здравето си, за грешките си, за проявите си на нетактичност и други престъпления, обиди и постъпки, че никога не поставяме под въпрос каква точно е цената, кой е решил, че ще е такава и защо. Като част от съвременната култура всички сме обсебени много повече от това, което е загубено — било то невинност, интимност, привилегия, сигурност или уважение, отколкото от това, което е спечелено.
Никой, абсолютно никой не може да ми каже какво ми струваше моето преживяване. Никой освен мен. Това е нещо, което само аз мога да знам, да разбера и да почувствам. Само аз мога да премеря и оценя. Нещо, което мога да избера да предам на другите или да запазя за себе си. И това е единствено и само мой избор. Аз притежавам свободата да реша. Отговорността е моя.
Да си говорим без заобикалки. Става дума за секс, за чукане. Всички го правят. Дали публично, или уединено. Повече или по-малко, традиционно или перверзно, самостоятелно, по двойки или на групички, с противоположния пол или със своя. Всъщност най-често го правят в повече или в почти всички от изброените варианти. Нашата сексуалност е поне толкова сложна, колкото индивидуалността ни, може би дори повече, защото включва и тялото ни, не само съзнанието ни.
Не става дума за наука, а за самото съществуване. И именно затова не се доверявам особено на заключенията на хора като д-р Кенси или д-р Фройд, особено по отношение на жените. Защото как може да измерите и категоризирате желанието? Как може да прецените какво е добро или лошо за хората, за отделните личности? Въз основа на това, което чувстват? Или въз основа на това как правят секс?
Всички сме изроди по своему, всички имаме странните си прищевки. Тайничко, някъде там, под кожата си. На тъмно, зад затворените врати. Когато никой не ни гледа. Но когато някой гледа или когато някой знае, тогава има цена, която трябва да платим. Определена цена, нещо наше, като онзи къс месо, който Венецианският търговец иска от длъжниците си — къс месо от собствената им плът. Понякога наричаме тази цена с много имена, но тя винаги е една и съща.
Срам.
Спомнете си за гимназистката, която връстниците й наричат „курва“ или „пачавра“ само защото е освободена от задръжки и знае какво иска тялото й. Когато половината й съученици носят онези пръстени на девствеността като предпазна мярка, опитвайки се да потиснат желанията си — сякаш това ще свърши някаква работа! — и някак си това ги кара да се смятат за по-добри от нея. Убедени са, че тя е нещо по-малко, по-долно, по-неструващо. Защото вече е решила, че харесва секса. И особено й харесва да прави свирки. Под скамейките на училищния стадион. Между часовете по биология и химия. Не само на куотърбека, но и на зубъра на класа, и на учителя по история. Понякога ги редува, понякога ги поема едновременно. Мислили ли сте някога какво получава тя от това? Дали смята, че си струва?
Това момиче не е като мен. Тя е повече като Анна.
Затова отказвам да осъдя Анна за нещата, които правеше. Тя бе всичко за всеки мъж. Можеше да преминава между тези светове. Любовница, порнозвезда, групи, компаньонка. Не мислеше за тях като за описания на конкретни професии или занимания, по-скоро като за категории на желанията. Не се чувстваше използвана, затова нямаше значение какво мислят хората за нея. И понеже се забавляваше истински, не и беше проблем да приема пари. За нея размяната бе честна.
Въпреки това понякога ми се струваше, че живееше на ръба на острието. Като че ли сексът бе станал необходимост, а необходимостта обикновено идва, когато трябва да запълни някаква празнота, празнота, която никога не може да бъде запълнена.
Тя бе умно момиче, в крайна сметка щеше да осъзнае, че се взира в бездната. Това бе бъдещето, което виждах за Анна. И то ме плашеше. Но нямаше да я осъждам заради това. Нито щях да се опитвам да я спася.
Защото за нея в този конкретен момент преживяването си струваше. Тя виждаше смисъл във всичко случващо се, то я засищаше. В края на деня това може би беше достатъчно за Анна и коя бях аз да я убеждавам в нещо друго.
А аз?
Това бе въпросът.
Какво бе положението с мен?
Какво получавах от всичко това? Каква беше цената, която трябваше да платя?