Откъде можех да знам? Преди да е станало каквото и да било, не след това; защото сексът не е като щанд в магазина, където можеш да прегледаш различните варианти и да прецениш цената, преди да направиш своя избор.
Така, нека да приемем, че напълно осъзнавах и бях наясно с всичко, което вършех и защо го вършех. Така е много по-интересно, нали? Защото така няма извинения. Няма кого другиго да виниш.
Не говоря само за нещата, които правех, но и за онези, които си фантазирах и сънувах. За местата, на които ме водеше моето подсъзнание. Защото в същността си всичко идва от едно и също място. И всичко ще стигне до един и същи край. Това си казвах сама на себе си. Всичко ще свърши все някога, всичко ще се разкрие, нищо не остава скрито завинаги.
Не знам кого заблуждавах, себе си или Джак. Инстинктът ми казваше, че той вече знае или поне вече подозира, че нещо в мен се е променило. Да криеш тайна от човека, който те обича, който те познава най-добре, не просто е трудно, невъзможно е. Но понякога нещата, които са толкова очевидни и направо избождат очите, за хората около нас, за нашите възлюбени, за нас самите, са именно нещата, които избираме да пренебрегнем.
Инстинктът е най-мощното сетиво, което притежаваме. Не зрението, не обонянието или допирът, вкусът или слухът ни — инстинктът. То е комбинация от всички други и много повече и ако се научим да му се доверяваме, никой път, по който поемем, няма да е грешен, никое действие, което извършваме, няма да се обърне срещу нас, никоя връзка, която се опитаме да създадем, няма да се провали.
Когато правих секс за първи път с Джак, веднага разбрах, че той е мъжът за мен. Не за момента, засега, а завинаги. Помня как нямах търпение да споделя с по-голямата си сестра за него. Срещнах се с нея и думите направо полетяха от устата ми. Разказах й колко невероятен, изумителен и страхотен е той. Мислех, че тя ще се радва за мен. Тя само се подсмихна. Каза ми, че съм прекалено млада, че се заблуждавам, че Джак изглежда прекалено идеален и навярно скоро ще осъзная, че е кретен като всички останали мъже.
Не й обърнах внимание, защото вярвах на инстинкта си. Докато растях, наблюдавах как приятелките ми сменяха гаджетата си, едно след друго, и винаги намираха причина да ги разкарат, чувстваха се разочаровани или използвани. Гледах ги и осъзнах, че не искам да бъда като тях. Тези момичета са сами сега и имам чувството, че винаги ще си останат такива, защото търсят единствено Идеалния мъж. Имат един създаден образ в главите си кой и какъв точно е той, как изглежда, какво прави и как се държи. Той е фантазия, пълна, абсолютна фантазия. Същите простотии, които се продават на жените, откакто… откакто свят светува. Красивият принц. Съвършеният мъж. Куклата Кен. Ергенът. Идеалният съпруг. Защото тези мъже — изглеждащите невъзможно добре, очарователните, онези, от които ви омекват коленете — те обикновено са прекалено прекрасни, за да са истински. Има и друга дума за тези чаровници, която ги описва по-добре.
Социопати.
Изумително е колко много жени си падат по подобни мъже, как се хващат на същата уловка отново и отново, и после проклинат деня, в който са срещнали въпросния тип.
Играта на любов е една от най-старите измами, които съществуват.
Позната ви е и под друго име.
Играта „тука има, тука няма“.
Гледате как чашките се местят насам-натам и се опитвате да познаете под коя се намира Идеалният мъж. Ако се хванете да играете, губите. Винаги. Абсолютно предвидимо заключение.
Никой не иска да повярва, че ще бъде измамен, особено в любовта. Защото от това боли адски много, вероятно повече от всичко друго на света. Кара те да се чувстваш глупав. Много, наистина много глупав. Затова най-доброто решение в такава ситуация е да се направи следното.
Да се престориш, че си разбрал какъв всъщност е човекът още преди да те нарани.
Да се престориш, че не ти пука.
Да се престориш, че това никога не се е случвало.
Да започнеш всичко отначало.
И този път си казваш, о, това никога няма да се повтори. Никога няма да се хвана на същия номер.
Но всички го правим.
Повечето жени го правят, защото не знаят какво искат от живота, а докато това е така, са обречени да повтарят една и съща грешка постоянно. Защото преследват една непостижима фантазия. Идеалният съпруг. Идеалният любовник.
А животът не е такъв.
Наистина не е.
Хората не са такива.
Това не се отнася само до жените, разбира се. Мъжете също стават жертва на собствените си самозаблуди, поне чувствителните. Онези, които са еволюирали достатъчно, за да възприемат жените като нещо повече от приемник за спермата си.