Понякога са прекадено еволюирали. Мислят прекалено много. Поставят жените на пиедестал, идеализират спътнич-ките си в живота до такава степен, че никоя жена не може да отговори на тези очаквания. Поне аз знам, че не бих могла. Това ми се струва като идеалната рецепта за доживотно разочарование, за живот, изпълнен с провалени връзки.
Търсенето на мистър и мис Съвършенство винаги приключва с намирането на погрешния човек. Някой много, много погрешен.
Това е играта на любов. Игра с топче и няколко чашки, в която всички винаги губят.
Ще кажете, че това е цинично.
Аз казвам, не, това е реалността.
Не казвам, че не вярвам в любовта, защото вярвам. И ако ме притиснете, може би ще си призная, че това е дори единственото нещо, в което вярвам. Не в Бог, не в парите, не в хората. Просто в любовта. И не предлагам да занижава-те изискванията си и да се задоволявате с по-малко от най-доброто за себе си. Нищо подобно.
Казвам ви нещо друго. Моята връзка с Джак не беше такава. Тя не се основаваше на това, което не бяхме, а на това, което бяхме. А ние бяхме несъвършени — като човешки същества, като любовници, като партньори. И аз обичах това несъвършенство, почитах провалите ни, издигах в култ недостатъците ни. Чувствах се удобно в кожата си, каквато и да бе тя — с бенките и брадавиците й. Говоря за себе си, естествено, не и от името на Джак.
Той бе от онези чувствителни души, които мислят пре-калено много, и понякога се боях, че никога няма да отговоря на неговите представи и очаквания за мен. И правех неща, наистина тъпи и самоунищожителни неща, сякаш исках да му дам причина да ме намрази.
Правех неща като това, което се случи миналата нощ. Можех да се преструвам, че е нещо различно, че не е това, което бе. Че е правилно, в известен смисъл дори заслужаващо уважение, защото бях вярна на себе си, вярна на фантазиите си. Но истината бе друга: аз изневерих на гаджето си. На мъжа, когото обичах, за когото исках да се омъжа и с когото копнеех да прекарам остатъка от живота си. Не му изневерих само в мислите си, изневерих му и с тялото си. И се чувствах добре.
Майната му, човек живее само веднъж. Можех да се справя с последствията от действията ей- Щях да огранича щетите. Но имаше едно нещо, което нямах никакво намерение да загубя.
Джак.
17
Джак си идваше у дома и аз щях да направя всичко, за да ме приеме обратно, за да го накарам да се почувства желан и обичан, да го убедя, че ни е предопределено да бъдем заедно.
Сготвих му вечеря и докато ядяхме, търсех по лицето му някакъв знак, че ледът помежду ни е разтопен, защото разговорът продължаваше да бъде скован и сух. Осъзнах, че самият факт, че е тук и яде нещо, което аз бях приготвила, бе добър знак.
Все още колебливо намирахме пътя си обратно един към друг след времето, в което бяхме разделени. Тази една седмица ми се струваше като месец. Но бях толкова щастлива, че отново е при мен.
След вечерята Джак включи телевизора и хванахме края на реклама за кампанията на Боб Девил. Той седеше на дивана в пода, сякаш гледаше финала на оспорван футболен мач; подпрял лакти на коленете си, приведен напред, със събрани длани. Цялото му тяло бе напрегнато. Аз бях подвила краката си под мен като котка и бях отпуснала едната си ръка на гърба на дивана, точно там, където щеше да бъде тялото на Джак, ако той се отпуснеше назад.
Това бе най-близкият ни момент на интимност. Щях да направя всичко, за да не бъде така. Не знаех дали това означаваше, че отново сме заедно или не. Джак ми изпращаше смесени послания и бях объркана.
В рекламния клип Боб се намираше в някаква фабрика и слушаше внимателно млад мъж в работническо облекло с изнурено лице, който очевидно бе състарен от тежкия си живот и усилна работа. Изглеждаше много по-възрастен, отколкото трябваше да бъде, можеше да е направо баща на Боб, а очевидно бе достатъчно млад, за да му бъде син.
Боб имаше съсредоточено, честно изражение на лицето и кимаше мъдро. И за да не би някой да не е разбрал посланието на клипа, имаше и глас зад кадър. „Хората търсят промяна. Търсят някого, който ще ги чуе. Наистина ще чуе техните тревоги, ще отговори и ще действа. Търсят човек, който ще се вслуша в тях.“
Боб говореше с интонация, сякаш рецитираше финалния монолог на Хамлет или четеше „Моби Дик“. Клипът бе епичен и хипнотизиращ и на човек наистина му се приискваше да му повярва, защото звучеше дяволски убедително.
Боб говореше с фрази, които предаваха толкова банално послание, че дори не беше обидно; толкова познато, че утешаваше; нещо, което наистина стигаше до хората, до самата им същност и изглежда отразяваше техните ценности; въпреки че на практика не казваше абсолютно нищо — някак си успяваше да бъде всички тези неща едновременно.