Уебсайтът, подтикнал три млади жени да се самоубият през последните месеци.
Ще потърсим човека зад него.
Бънди Тримейн…
Самообявил се за Саймън Коуел на интернет порното.“
Зяпнах от изненада. Сега аз седнах на ръба на дивана, въпреки че нямаше как да обясня на Джак внезапния ми интерес към предаването. Защото не му бях казала за Бънди. Дори не го бях споменавала. Ако научеше за него, трябваше да разбере и останалото. А дори и да не му кажех всичко, той бе достатъчно умен, скоро сам щеше да се досети.
На заден фон, в левия горен ъгъл зад гладкото, странно разфокусирано лице на Форестър Саш показаха полицейски снимки на Бънди, които някой от репортерите в шоуто, очевидно много добър в своята работа, бе успял да намери.
Не знам откъде бяха взети и не можех да си представя, че Бънди е бил арестуван за нещо по-сериозно от шофиране в нетрезво състояние или притежание на малко трева, защото той бе задник, но не и опасен престъпник. На снимките обаче изглеждаше уморен и навярно махмурлия и косата му бе сплескана от шапката, която явно бе носил.
Но работата не беше в това колко зле изглеждаше на тези снимки, а каква представа създаваха те за него. За зрителите той вече бе опасен и страшен тип. На Форестър Саш му бяха нужни трийсет секунди, в които анонсираше шоуто си, и Бънди вече бе арестуван, съден и обявен за виновен от съда на общественото мнение.
Бях убедена, че когато тръгнеха финалните надписи на предаването, името на Бънди в Туитър щеше да се свързва с някое или направо с всичките етикети:
— сексхищник
— самоубийство
— правилата за чукане на Бънди
— педофил
— насилник
— голи цици
— свирка
— малко ще е да го убият
— герой
— печеният
Щяха да бъдат създадени страници във Фейсбук — и в негова възхвала, и срещу него, в които щеше да има пълна информация: име, възраст, рождено място, местоживеене, сексуална история и полицейски снимки. И преди да изключа телевизора, всяка от тях щеше да има вече по няколко хиляди харесвания. Момичета щяха да оставят телефонния си номер и размера на сутиена си в коментарите. Щеше да е пълно както със смъртни заплахи, така и с похвали.
Бънди бе станал внезапно злодей, знаменитост и народен герой. Марката му бе получила световно разпространение и всичко това ми се струваше ужасно, ужасно погрешно.
Бънди бе охулен по национална телевизия и той го заслужаваше. Бънди бе кретен. Чисто и просто. Повече се ядосвах обаче на себе си, защото трябваше да го предвидя. Също като всички онези момичета. Но те не бяха вече тук, за да застанат и да обяснят какво всъщност се бе случило. Вместо това Форестър Саш говореше от тяхно име. Телевизионен водещ, който щеше да използва историите и трагедиите им, за да си вдигне рейтинга.
— Двайсет и две годишната Кирстен Дънкан решила, че няма избор — говореше Саш. — Еднократната й авантюра се превърнала в кошмар, от който тя осъзнала, че не може да избяга. Кошмар, който я е накарал да отнеме живота си. Но преди да го стори, момичето е заснело този клип, за да може светът да чуе нейната история. В него смелата девойка разобличава сексуалния хищник, заради когото е почувствала, че няма за какво да живее.
Пуснаха директно видеото, без коментар или глас зад кадър. И трябва да кажа, че то бе доста впечатляващо. Кирстен не просто назоваваше имена. Тя бе показала съвсем ясно кой е виновен за избора й. Кой я бе тласнал към това. Бънди.
Клипът бе заснет в спалнята на Кирстен. С уебкамерата на лаптопа й. Тя седеше на бюрото си, зад нея всичко бе бяло и розово, с плюшени играчки и дантели. Приличаше на детска спалня, обзаведена суперлуксозно.
Детска спалня, която вече принадлежеше на пораснало момиче.
Кирстен бе измислила всичко. Носеше любимите си дрехи. Изглеждаше много, много хубава. Невинна и сладка. Изглеждаше като нечия дъщеря, не като забивка за една нощ.
Изглеждаше сериозна, със строго свити красиви устни. Колкото и да се опитвах, не можех да си представя тези устни, обвити около пениса на Бънди. Просто не ми се струваше възможно. Което навярно бе цялата идея на това упражнение.
Клипът бе без глас — в ерата на интернет и смартфони-те изглеждаше странно, сякаш се бяхме върнали в нямото кино, а на заден фон звучеше песен на „Никълбек“ като саундтрак, защото ако има банда, чиято музика трябва да звучи като фон за послание на самоубиец по интернет, това бе тази. Ако бях млада жена, почувствала, че не й остава нищо, за което да живее, и правех клип за това, вероятно щях и аз да поискам Чад Крюгер да говори от мое име, с гласа, който знаех, че никога няма да имам. Гласът му е способен да изрази най-дълбоката ми болка и терзания. Гласът му казваше: „Приключих с този живот“.