А всъщност просто продължаваше цикъла, измъчвайки ги в смъртта им така, както бяха измъчени в живота. Вадеше на показ мръсното бельо на всекиго, без да се интересува от последиците. Принасяше героите на разследванията си в жертва на олтара на своята суета. Чудех се как спи нощем, наистина не проумявах.
— Какво искаш да кажеш на сина си, Шармейн? — попита Саш. — Сега, след като вече знаеш какво е направил. Когато знаеш, че са умрели хора.
Саш вече търсеше финалната реплика, кадъра убиец, който щеше да бъде показан във всеки телевизионен канал и щеше да бъде пускан постоянно в емисиите.
Дадоха близък план на Шармейн и тя погледна право в камерата, или по-скоро там, където си мислеше, че трябва да гледа. Гледаше към оператора, обръщаше се към него, а не към самата камера, и за зрителите изглеждаше, че се взира в нищото, сякаш не е там, сякаш не осъзнава напълно какво се случва. Очите й бяха насълзени, устните й потръпваха, все едно всеки миг щеше да се разплаче, и Шармейн каза с пресипнал от емоции глас:
— Мама те обича, Бънди. Мама те обича.
На лицето на Саш се появи самодоволната усмивка, защото знаеше, че е получил това, което искаше. Докато гледах, осъзнах, че историята се превръщаше в една от онези трагедии, които виждаш по телевизията, но никога не мислиш, че имаш нещо общо с тях. Масово отразяване, във всяка новинарска емисия, един, два дни, на третия — нова трагедия. Тези животи, тези смърти, чествани за един кратък миг в безумния цикъл на новините. Ако имаха късмет, може би щяха да се задържат три или четири дни. Може би чествани не бе най-правилната дума, а фетишизирани. И също толкова бързо биваха забравяни. Превръщаха се в поредната безименна и без лице жертва на трагедия, която вероятно е можела да бъде избегната.
В този момент вече и на мен ми дойде до гуша. Казах на Джак да смени канала и той го направи с радост. Хванахме края на същия предизборен клип на Боб Девил и той все така говореше как иска хората да видят истинското му лице.
— Боб ни покани да прекараме един уикенд в къщата му — каза Джак, без да откъсва очи от екрана, от Боб.
— Така ли? — попитах изненадано, но и с удоволствие аз.
— Мислех, че можем да прекараме известно време заедно там — каза той.
Крещях от радост вътрешно, защото това приличаше на маслинова клонка, на знак за примирие. Сякаш Джак даваше още един шанс на връзката ни.
— Много ще ми хареса. Кога?
— Този уикенд.
Зарадвах се още повече, защото тогава беше Денят на Колумб — 12 октомври, събираха се няколко почивни дни и бе последният официален празник преди изборите. Щяхме да прекараме заедно доста време. Бях готова на всичко за това, дори да играя ролята на вярна и предана приятелка на Джак пред неговия шеф.
18
По време на пътуването до дома на Девил имах чувството, че с Джак се отдалечавахме от проблемите си и се бяхме запътили към нови хоризонти. Исках да оставим всичко зад себе си и да започнем отначало. Няколко пъти дори го улових да гледа към мен, когато мислеше, че не го виждам. Боб Девил и жена му Джена живееха във великолепно провинциално имение на няколко нива, построено на хълм, на акри и акри земя, с терасирана градина, терасиран покрив и с басейн. Имението гледаше към дълга, пищна долина с река, която течеше в подножието й, и с извисяващи се в далечината планини.
От покрива се виждаше само този обширен пейзаж, който, изглежда, се простираше надлъж и нашир, мили наред, и с невъоръжено око можеха да се забележат само още няколко къщи. Когато Боб ни отведе на покрива, за да ни покаже гледката, скоро след като пристигнахме, бях омагьосана.
— Искам да живея тук — прошепнах аз на Джак.
— Тук? — каза той.
— На място като това — казах аз. — Само ти и аз, заобиколени от тази красота.
— Предполагам, че тогава трябва доста да се постарая да стана като Боб, нали? — усмихна се той.
Не се и съмнявах, че ще успее, и исках да бъда до него, когато това станеше.
— Това място е невероятно — добавих аз. — Знаех, че Боб е богат, но не подозирах, че е чак толкова богат.
— Той е добър в работата си — каза Джак. — Един от най-добрите. Адвокат е на петролни компании.
Тогава за първи път се срещнах лице в лице с Боб.
Преди това го бях виждала само на онези снимки от гигантските предизборни плакати в офиса му. Плакати, които приличаха на реклама за някакъв хигиенен продукт.
Пипнати до съвършенство. На тях Боб изглеждаше солиден, привлекателен и лъскав — като Марлборо мен, който рекламира паста за зъби, но това бе само имидж, защото на живо изобщо не беше такъв. Беше толкова скован, че бе някак странно; освен това бе и леко тромав, от което ми стана малко по-симпатичен.