Джена бе типичната южняшка красавица с нежна грациозност и поведение, което можеше да бъде продукт единствено на елитното частно образование. Тя приличаше на реликва от блясъка на шейсетте години — русата й коса бе оформена в прическа а ла Джаки Кенеди, сякаш тя никога не бе излизала от мода. Носеше тюркоазен костюм с панталон като онези, с които почти винаги може да видите Хилари Клинтън, и целият й вид бе едновременно уникален и стилен.
Преди обяд Боб и Джак седнаха на дивана, за да си поговорят по мъжки за политика и за състоянието на света. Аз разглеждах снимките, подредени на лавицата над камината, и вниманието ми бе привлечено от една черно-бяла снимка на Джена.
Навярно бе на моята възраст, когато е била направена снимката. Приличаше на Ингрид Бергман в „Пътуване до Италия“. Толкова красива, толкова изтънчена. Но очите й ми направиха най-голямо впечатление, защото бяха направо хипнотизиращи, изпълнени с копнеж и топлина.
— Какви красиви очи! — възкликнах на глас и взех снимката в ръка. Казах го по-скоро на себе си, не очаквах, че Джена ще се окаже зад мен точно в този момент.
— О, благодаря ти — каза тя. — Боб винаги ми казва, че именно очите ми са откраднали сърцето му и е трябвало да се ожени за мен, за да си го вземе обратно.
Докато говореше, я погледнах в очите и осъзнах, че те вече не бяха същите. Очите на тази по-възрастна Джена бяха мътни, сякаш бе вземала прекалено дълго и прекалено много лекарства, предписани от личния й лекар, а устните й бяха превити в ъгълчетата, както се извива пиронът, когато си се опитал да го заковеш на стената, но той се е прегънал по средата.
Зачудих се какво бе прегънало така Джена, че да се промени толкова много. Гледах я сега и тя ми се струваше леко налудничава, някак изгубена. Но трябваше да призная, че добре го прикриваше.
Джак не виждаше нищо от това, не забелязваше леките пукнатини. Не бе готов да погледне отвъд фасадата на Боб и Джена. Прекадено бе запленен от магията на Боб.
Джак бе умен, възприемчив млад мъж. Но понякога ме отчайваше. Не че не можеше да вижда истинската същност на хората. Просто не желаеше да го прави. Имаше нужда да вярва в тях, за да укрепи представата за самия себе си и за мястото си в света. В очите на Джак Боб не би могъл да стори нищо лошо.
Сега, когато ги виждах заедно един до друг, оставах с впечатлението, че Боб възприема Джак по подобен начин, като млад човек с голям потенциал и страхотно бъдеще пред себе си. Преструвах се, че не слушам разговора им, но чух Боб да казва на Джак: „Ти си също като мен, поне какъвто бях някога. Ако успеем да изминем този път заедно и стигнем до върха, ще намеря подходящо място за теб“. Постави бащински ръка на рамото на Джак. И тогава осъзнах нещо друго, гледайки ги седнали заедно — че Боб възприемаше Джак като сина, когото никога не бе имал.
Боб и Джена нямаха свои деца, което бе странно, защото не можех да се сетя за политик без деца. Дори онези, които все още не бяха разкрили публично, че са гейове и в крайна сметка ги хващаха със свалени до глезените панталони и посинени задници в офисите им на Капитолия в компанията на някое сексипарче, забърсано в поредния гей бар и после назначено за личен секретар, нарушавайки правилата. Дори тези типове имаха жени и деца у дома.
Боб и Джена нямаха деца, но имаха куче. Някакъв вид териер. И го бяха нарекли с името на детето, което така и не им се бе родило. Казваше се Себастиан. И се отнасяха с него като със свое дете. Тъй като това бе специален случай и имаха гости, Джена бе облякла Себастиан с кучешки смокинг и папийонка.
Някои хора си падат по котките, други по кучетата. Аз съм и двете. Обичам кучета. Но не и малките. И определено не си падах по това малко кученце.
Това куче сигурно си мислеше, че е сладко. Но не беше. Беше вманиачено, отчаяно търсещо внимание комплексарче. Имаше си любима играчка — пластмасово куче. От същата порода, със същия цвят на козината, само че по-малко. Като реплика на самото него, направена като анимационен герой. Пластмасово куче, което писукаше. И любимото занимание на Себастиан бе да се размотава из къщата, сякаш е негова, влачейки пластмасовото си куче в уста, като го хапеше от време на време, за да писука. После идваше при мен, пускаше покритата с лига своя версия в краката ми и чакаше да я вдигна и да му я подхвърля. Правех го и след десет секунди кучето се връщаше при мен за още игра. Пластмасовата играчка бе отново в краката ми, още по-олигавена.