Боб и Джак все още бяха потънали в оживен разговор, Джена бе в кухнята, а аз бях оставена да се занимавам с това тъпо куче и пластмасовия му двойник. След три или четири подобни разигравания ми писна ужасно. Играчката вече бе просто кълбо с лиги и пластмаса отвътре и нямах никакво намерение да я вдигам. За щастие в този момент Джена ни повика за обяда.
Седяхме на красива антична дъбова маса с крака като лъвски лапи. Беше прекалено голяма за четирима души. Боб седеше в единия край, Джена в другия, а ние с Джак бяхме настанени един срещу друг по средата и имах чувството, че помежду ни бе зейнала бездна.
Масата бе сервирана с китайски порцеланов сервиз и сребърни прибори, които бяха в семейството на Боб от поколения. Предстоеше ни угощение с традиционния обяд за Деня на Колумб, който Джена бе приготвила. Солена треска, сардини, аншоа, ориз и фасул. Дори не знаех, че има традиционна храна за Деня на Колумб освен кюфтета и спагети, но очевидно имаше — храната на рибарите, по начина, по който са яли на кораба „Санта Мария“.
Боб каза молитвата със събрани пред себе си ръце и сведена глава. Аз също бях свела глава, но надзъртах през дланите си, както правиш като дете, когато на масата възрастните казват молитвата, а ти не разбираш напълно какво става и ти е любопитно какво правят другите. Това е навик, от който така и не отвикнах. Да се преструвам, че казвам молитвата.
Семейството ми са католици и не е като да нямам голям опит в това, но винаги ми бе изглеждало като измама. Свеждах глава и мърморех думите, за да не се чувствам много лоша, но поглеждах към другите на масата, за да видя дали и те не правеха същото. Брат ми винаги примерно повтаряше думите на молитвата. Но по-голямата ми сестра бе точно като мен, бунтарка, и докато всички останали благодаряха на Господ, ние се състезавахме коя от двете може да изплези езика си по-напред и да го задържи по-дълго, без да я забележат. А по-късно, когато бяхме достатъчно големи, за да разберем смисъла на това, пак продължавахме да се сочим с пръст.
Вдигнах глава и се огледах. Боб казваше молитвата така, както говореше в онези предизборни клипове по телевизията. Джена бе свела смирено глава, очите й бяха стиснати и имаше странно болезнено изражение, докато повтаряше думите след съпруга си. И Джак — той правеше същото като мен и когато очите ни се срещнаха през масата, се ухили.
Докато обядвахме, кучето, което вече бе нахранено, се влачеше наоколо с пискливата си играчка в уста, спираше при всеки от нас, пускаше играчката си и поглеждаше с очакване някой да си поиграе с него. Когато човекът, при когото се бе спрял, не проявеше интерес, то се преместваше при следващия. В някакъв момент реши, че не получава вниманието, което заслужава, и играчката няма желания ефект.
Затова това куче Себастиан се изака в края на трапезарията. Остави идеално малко лайно в средата на красивия марокански килим, което изглеждаше почти като част от дизайна му и бе на практика незабележимо.
Това бе идеята на кучето за нещо готино и сладко. Оставянето на лайно в средата на стаята като вмъкване в разговора. Като кучешки маркиз Дьо Сад. Изсра се, без да вдигне много шум, без да направи сцена, докато ние си ядяхме — Джак и Боб, Джена и аз, на около метър и половина от него, и никой от нас не забеляза. Не и докато Боб не стана да ни сипе питиета и стъпи право върху него, подхлъзна се като на бананова кора и падна по задник. Беше толкова комично, че за малко да избухна в истеричен смях, но Боб изпадна в такава ярост, че Джена трябваше да го отведе в друга част на къщата, за да го успокои. Оставиха ни с Джак да довършим сами обяда си, като се чувствахме много неловко и смутени, сякаш бяхме видели част от Боб, която не се предполагаше да се разкрива пред чужди очи. Най-накрая Джена се върна.
— Боб остана да си почине — каза тя и обясни, че кампанията направо е изцедила силите му. Нервите му били обтегнати до крайност, защото се раздавал целият. — Обикновено изобщо не е такъв — извини се тя.
Не видяхме Боб до рано вечерта, когато той и Джена се появиха готови за излизане — имаха ангажимент, благотворително набиране на средства, на което Боб реши, че може да отиде без Джак. С Джак останахме сами и прекарахме целия следобед на покрива, мързелувайки и наслаждавайки се на гледката. В някакъв момент той се наведе към мен и ми прошепна:
— Боб и Джена излязоха.
Усмихнах се и го погледнах, сякаш питах: и какво имаш предвид?
Но вече знаех точно какво имаше предвид. Щяхме да обиколим къщата и да се държим, като че ли е наша. Щяхме да направим точно това, което всяка млада двойка би направила, оставена сама в къщата на непознат…